In vino veritas,amore...

По брадичката на жадното небе
лилаво-розов гроздов сок полепна.
Пияно слънцето към Запада пое.
Безшумно облак от винарки го последва.
Луната три пъти изхълца и заспа,
подпряла жълтия си диск върху Венера.
Една звезда се изкикоти и запя:
In vino veritas,amore!Kalispera!
На зиг-заг вятърът танцуваше с нощта.
Прочувствен шепот от устата му ръмеше.
Целуваше я,докато не му призна,
че той е този,за когото тя тъжеше.
Мигът секундата прегърна и замря...
Мъгла над влюбените тихичко се спусна.
От обич цялата вселена онемя -
две глътки вино пи...
и се превърна във изкуство!

Презряло грозде (Gentiana & Innocence)

Поряза ме лозата.Запълзя
по кожата ми сок от грозд в червено
и чучулига в нивите запя,
когато свих се в себе си от страх. Студено.

Затрупах пътя си назад. Цял куп с листа
запратих върху спомена за тебе.
Сковаха тръпки всички мои сетива,
защото знаех, че си тръгвам. Несъмнено.

Не те познавам май... Коя си ти? -
запитах образа във огледалото смутено.
Защо ме гледаш с тези две очи
(които сякаш казват - край! Платено.)?!

Нима се свърши? Този дъх на свобода,
от който целия ми въздух е обсебен,
не може да е сън, нали така...?
Жадуван миг..., изстрадана победа.

И ако в късен час мобилният звъни,
навярно ще е слухова измама.
Без СМС-и, нежни думи... Ти
не ми остави сламка да се хвана.

На прах часовникът замлъква разпилян.
Оставаш в миналото-пясъчен..., далечен.
Един красив, но невъзможен блян,
към който всеки път е дяволски обречен.

ЛИСТОПАД ОТ НЕЖНОСТ

ИЗ "Декамерон на Лилит"-декада седма

Залязва миналото,
а в душата ти
се ражда
една безкрайно
нежна светлина.
Септември пак рисува
листопади
със лек нюанс
на облачна тъга.
Текат поточета
разсънени надежди.
Кристалче вяра
между мислите блести.
Една любов
след сто години те намери
и обещава този път да не боли.
Сърца от злато
пред очите ти се гонят
и всяко носи
половинка от небе
и всяко вярва,
че животът му е полет,
за който хората
ще пишат векове.
Дори в стиха ти днес
задъхано подскачат
любовни рими
и въздиша есента.
Една ръка докосва твоята
във здрача...
И лумва огън.
Боже,колко КРАСОТА!

Смешна Тъга

Когато ми е тъжно си мълча
и сивото небе изписвам с мисли.
Когато ми е тъжно съм дете,
което тайно, Слънце си измисля.
Когато ми е тъжно и боли
от толкова жестоко неразбиране
разчитам на онези две сълзи,
които ме спасяват от умиране.
Когато ми е тъжно съм жена -
до лудост уязвима и нещастна
и името ми всъщност е Тъга...
но да си тъжен не е толкова ужасно,
защото след коктейла от сълзи
накрая непременно става нещо
и просто спира... спира да боли.
Когато ми е тъжно... чак е смешно!!!

Предопределеност

Твърдиш, че има път, но не съдба.
Животът ти - разчетен и планиран
избягва всички мисли за ръба
по който често ще ме видиш да жонглирам
с идеите и чувствата... с мечти,
със острите ножове на копнежа...
Така те плаша. Странна съм,нали?!
По мъжки твърда, но със теб до болка нежна.
Привличам те, защото съм мъгла-
дълбока, тайнствена...
далеч не съм прозрачна.
Надникнеш ли в душата ми сега,
ще осъзнаеш, че дори когато плача
оставам силна. Може да боли,
но искам да пречупя всичко в тебе,
защото криеш своите сълзи,
понеже мислиш, че за мъж са адски вредни.
Желая да докосна твоя свят
с крилете пеперудени на хаоса
и всичките ти страхове да претопя
в космическата бездна на желанията,
а после вън от всякакъв контрол
на атоми любов да се разпаднеш,
защото аз съм твоята съдба
и крайно време е...
ти просто да повярваш!!!

Кралица на Дъжда

Тя & Innocence


Аз не исках никак да съм дъжд,
но небето днес забрави да попита,
замери ме с два облака във гръб
и цяла над града си се изсипах...

Дърветата улавяха с листа
разпръснатата мен във водни капки.
И аз валях, неистово валях
с последните сълзи на лятото.

Търкулвах се в зелената трева
и бързах към съседната канавка,
където на душата ми-река
и беше някак...нечовешки тясно...

Изгубвах себе си. Превръщах се в порой.
Заливах миналото си. И тебе.
Земята само обещаваше покой
и пиеше от мен със жадни шепи.

Кралица на Дъжда-така ми каза
преди да те удавя в любовта си.
Преди да ме изпият страховете ти
попих в горещата прегръдка на дъха ти.

А аз не исках никак да съм дъжд...
Но явно не умеех да съм друго.
И днес валя в очите ти на мъж,
със който сме обречени да се загубим.

Слънце в очите

Gentiana & Innocence

Погледни този изгрев над нас-
Кой ли слънцето всеки ден буди?
Как за миг сгрява то-не за час
и рисува в очи изумруди?...

Светлоока зора, русокоса,
тя на пръсти минава край нас
и усмихнато утрото носи,
за да звънне копнеж с тънък глас.

Ти стоиш със протегнати длани,
капки злато събираш смутен,
после нежно в косите ги вплиташ,
вместо спомен, че бил си до мен.

Аз се будя с усмивка смутена,
смътно чувство на радост трепти
и когато ми стане студено,
знам, че пак ще ме стоплиш, нали?

Ще докосна дъха ти с дъха си.
От небето най –синия къс
ще откъсна и нежно със слънце,
ще ти драсна искра за из път.

Ти върви, чака делникът прашен
да изминеш най- дългия път.
И когато нощта дойде скришом,
тез очи тук до мен да заспят.

За Любовта и Гастрономията

Ти не знаеш, но аз те сънувам
вече няколко века подред.
Ти си болест, която лекувам
с два-три стиха и бял сладолед.
Любовта ми е адски наднормена,
но за мен даже грам не тежи.
Обожава кокос и ванилия
във фунийка от шоко мечти.
Ти не знаеш, но аз те целувам
всяка сутрин почти до несвяст,
вярно малко наум, но си струва
щом е сладко във мен всеки час.
Е, разбра вече - нямам засищане.
Вечно хрускам по някой куплет...
Пристрастена съм, май, към обичане,
към поезия и... към теб!!!

Ангел и Дявол (искрено и лично)

Ангел: Грубостта е несъзнателна
Дявол: Ха-ха ,той си е такъв
Ангел: Той се пази от тъгата си
Дявол: Не е вярно иска кръв
Ангел: Просто крие любовта си
Дявол: Лъже,не изпитва той любов
Ангел:Не-е-е,не е предател
Дявол: Не е...- в някой друг живот!
Ангел: Аз такъв си го обичам
Дявол:Хубаво,но знай,че той е мой
Ангел:Аз не съм му безразлична
Дявол: Значи влизаш с мене в бой
Ангел:Не бъди такъв безумец
Дявол:Размени го за крила
Ангел:Бели или черни са ти нужни
Дявол:Все едно!Да мога да летя.
Ангел:Ето моите.Вземи ги!
Дявол:Дръж,това е негова душа.
Дявол: Вече няма да те видя
Ангел:Ще... ,защото ангел си сега....

Из "Декамерон на Лилит"-декада шеста

Днес погребах последното си желание

Изгубих всички битки преждевременно,

когато ти поиска тишина.

Вглъбих се в себе си,

погребах тайно времето

и просто чаках...,чаках да умра.

Поисках гръм върху ми да изсипе

от болка разлютеното небе.

Задрасках с черни сажди всички истини,

които някога открихме двама с теб.

Обърнах цялата вселена наобратно,

земята спря от страх да се върти,

при извора се върнаха реките,

а слънцето угасна.Сто звезди

умряха без опашките им бледи

в небето да оставят ни следа.

И в този ли живот сме закъснели

за чаканата среща с любовта???

Изгубих те преди да те намеря

и нямам сили даже да крещя.

От битки с глупав край съм уморена,

а днес погребвам сто и първата звезда...

Още помня онази приказка ,бабо...

Когато розовият балон се спука

и мечтите ти полетят

с главоломна скорост

към разлома на реалността,

отвори спасителния парашут

на непукизма.

Може би, точно тогава

ще се появи

птицата със златни крила,

(за която баба ти

ти разказваше

когато беше дете),

и сграбчила в ноктите си

последните късове идеализъм,

ще превърне душата ти

в малко, силно орле,

(точно миг преди

сблъсъка със земята)...

... Винаги има спасение

от болката!...

... И винаги има още накъде!!

... Стига да си пазиш крилата!!!

Трагикомична автобиография

Затъвах с двата крака в коловозите
оставени от гумите на времето.
Деляха ангели и дяволи залозите
на равни порции победа и падение.
А Господ стиснал купата си с пуканки,
ту в смях избухваше, ту сълзи го заливаха.
Конците ми съдбата грешно дърпаше,
ах как се мяташе душата - инатливата...
Сърцето - празно, само някаква аритмия
напомняше ми бегло за живота.
Прераждах се във точка на пресичане
със нечия пречистваща Голгота,
която вместо кръст - утеха носеше,
дълбоко скрита в силата на думите.
Днес вече нямам нужда от въпроси.
Мълчат отдавна укротени в мене бурите.
Търкалят се по пода две-три пуканки,
а купата със празен поглед гледа.
Спокоен, че надвих сама заблудите,
похърква Господ... сладко като бебе.

Из "Декамерон на Лилит"- декада V

Захапе ли те болката...не пуска

Не ще ме видиш да склоня глава

пред твоята жестока неприязън.

По-горда от душата на жена

едва ли има в този свят.Нахалос

ще идат всички клопки от лъжи,

които ми залагаше с две думи:

"Обичам те"- ех,колко ти личи,

че сам не вярваш в своите заблуди.

Студена съм-не ще ме разтопиш.

Високомерието е онази моя кожа,

която ще забие в теб зъби

по остри от хиляда златни ножа.

Ще те накарам да се мразиш за това,

че си поискал съкрушена да ме видиш.

Не аз,а ти ще лазиш във прахта

и в спомени тъгата си ще давиш.

Не ще ме видиш с`сведени очи-

разкаяна,смутена ,победена.

Като змия в шубраците душата ми мълчи,

настъпиш ли я- в Ада ще те взема.