ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: юни 2010

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

сряда, 30 юни 2010 г.

Не те измислям

В моя свят няма
измислени персонажи.
Всичко е реално
като слънчевата светлина-
от усмивката на котарака ми
до лилавите залези,
от приятеля на хиляди километри
до любовта на една ръка...
И теб те има
някъде сред тинтявите.
Отмиваш времето
с езерна вода.
Излежаваш мечтите си
по планинските камъни,
обличаш ги в бяло,
лепиш им крила
и тайно ги пращаш
да заговорничат с моите.
С теб отдавна делим
една и съща душа.
Въпрос на време е
да ни срещне животът.
Въпрос на обич
да поделим вечността!

Денем с черните коне (Gentiana & Innocence)

Аз съм изпуснат кон,
а прерията няма граници.
Шепти в тревите високи
окъпан в росата вятър.
Отгръща времето
на живота ми
окъсаните страници,
не измерва сълзите
никакъв барометър.
Мисли-змии хапят
до кръв душата ми,
самоотровна съм,
но и безсмъртна.
Никога няма
да заробиш сърцето ми,
нито от твоето
ще ме изтръгнеш.

понеделник, 28 юни 2010 г.

Лексикон :)

Не минавам напряко... през живота!
Колкото и да обичам безгрижието...
една част от мен си я тегли дълбокото!
Сърцето и разумът ми... често си опонират
(да не кажа,че войната между тях е жестока),
но накрая винаги печелят... римите!
Чувствам се зле... когато изгубя посоката,
но бързо ме окопитва... детинското любопитство.
И в най-страшното изгубване има... романтика.
Рядко оставам... без нищо!
Не обичам... да черногледствам,
макар всичко да е изчислено
още преди да се роди Вселената
(а тези изчисления са ни заложени
като кодове в гените).
Умея... да прощавам,
но ми е по-лесно... ако не съдя.
Мога... да съм скучно нормална
или забавно луда.
Мога още...и да изчезвам,
когато животът ми дойде в повече.
Като цяло съм... най-обикновено
ходещо противоречие,
на което не му стигат... земните съкровища
и все мечтае... да покори вечностите!

Среща

Аз те срещнах отдавна в мечтите си,
просто днес ме откриваш реална.
Просто днес се оглеждам в очите ти ...
(как мечтая тук в тях да остана).

Колко пясък изтече през пръстите.
В колко други те припознавах.
Колко пъти преглъщах емоции
и как страшно от тях изтрезнявах...

...за да спреш като някакво чудо,
ей така, без дори да те мисля,
пред вратата на моите сънища...
...Но съм будна, а ти съвсем истински!

неделя, 27 юни 2010 г.

Из"Дневниците на един вятър 4 "- От едно щастливо момиче за един специален вятър :)

Днес няма хора и няма гласове. Има само една луна, която се е отпуснала прозаично върху течението от облаци и толкова... Някаква омагьосваща сиво-жълта картина, която само гений би уловил като настроение. Не е апатия. Не е тъга... По-скоро усещане за пълна , абсолютна празнота... Сякаш всичко е замряло...
Хубаво е! Има нещо пристрастяващо в цялата работа – спокойствие със знак за плюс безкрайност. Сякаш може да е още по-празно от това... и в същото време толкова пълно...
Хората не знаят какво губят, когато бягат от усамотението. Не казвам, че трябва да му се оставят на сто процента, но няма нищо по-пълноценно от миг откраднат само за теб , в свят, в който всеки смята, че времето ти му принадлежи.
Никога не съм вярвала, че мога да бъда нещо повече от човек..., а преди малко бях луна, после облак, после зведи, накрая всичко заедно. Никъде в тази идилия не си чух името и това ми хареса. Животът ми е по-лесен, когато няма Аз. Много по-естествено е всичко , ако не го окачествявам като добро, лошо, хубаво или грозно... Оставям се на инстинктите си и включвам мисълта, само когато трябва да се предвижа на някъде -също като вятъра. Може би, за това толкова често чувам неговите разговори и истории . Той естествено не знае, защото мисли, че съм го забравила. Само че аз го помня. Следите му парят навсякъде в моя свят. Каквото и да направя, когото и да срещна винаги ми се оставя по едно късче от тайната карта, която води към царството на Свободата!
Често пътувайки натам, замалко до рамото ми застават хора, ситуации , отговорности, които не разбират безумния ми стремеж към... вървенето. И тогава се появява вятърът. Ако съм прекалено привързана към нещо от горе изброените , той е бурен и безкопромисен,вилнее с месеци, а понякога и с години, докато не се науча (като в приказката за трите прасенца), да строя стабилни и устойчиви възгледи за нещата от живота, и по-специално за свободата като единствен възможен съюзник ,чрез който да стигна там , за където съм тръгнала.
Ако ми е трудно, но все пак оставя хората и ситуациите да се развиват сами,преразглеждайки отговорностите си - вятърът е топъл и успокояващ, а пътят пред мен необятен и многообещаващ. Може би ,точно за това ,няма как да не забележа ласкавите пориви в косата ми, нежното шушнене в ухото ми или внезапната топлина разляла се по дланта ми. Има връзки, които никой и нищо не могат да разкъсат. Моята с вятъра е такава и колкото повече хора разберат, толкова по-добре. Или ще ме обявят за луда, или ще потърсят своя вятър и ако сторят второто е много вероятно да се срещнем в Царството на Свободата.При това ,този път завинаги!...

петък, 25 юни 2010 г.

Вече знам

Една ръка,която да ме хване...
... и нищо друго!!!
В този хладен свят
на суета и куп посредствени желания,
достатъчна е глътка топлина,
за да престанем,
да се губим в лабиринтите
на вечно жадните си мисли.
Вече знам-
когато пръстите ми
се отпуснат във дланта му-
никой от двамата
не може пак да бъде сам!

сряда, 23 юни 2010 г.

На Долната земя

Не идвай с мен.
Изчезват цветовете.
Вратата е заключена.
Не чакай!
Звездите са угаснали планети.
Единствен обитател
днес е мракът.
Не знам коя съм!
Тук не никнат думи.
Реките са замръзнали.
Не плача!
"Изгубена...
Изгубена...
Изгубена... "-
шепти мъглата злобно
и ме сграбчва.
Изгубена - повтарям като ехо
и в гърлото ми дращи
дива болка.
Презирам се,
а всъщност е човешко,
да слезнеш в Долната земя,
дори за малко.
Да провериш,
дали дъната
са си същите,
да ги почистиш
от излишното затлачване
и чак тогава
да помислиш
за завръщане...

Нима си тук?
Нима все още ме очакваш?

Из "Дневниците на един вятър 3 " - Да се изгубиш, за да те намерят

Любимото ми тъжно момиче, отново крачи босо по крайбрежието на бурните си мисли. Вълните на депресията съскат злобно в тишината и хищно заграбват песъчливата реалност изпод краката и.
Не вярвах, че ще се върне отново тук.
При последната ни среща, тя разпозна своя път и би трябвало сега да върви по него. Възможно ли е отново да е изгубила посоката?
Всъщност, защо ли се учудвам. Най-постоянното нещо на този свят е непостоянството. Как въобще си въобразявам, че преходността няма да изкуши едно обикновено момиче.
Въпреки че за мен..., за мен тя е необикновена.
Силна е в слабостта си и в същото време е някак крехка, когато трябва да прояви характер.
Днес е красива, както някога ...
Също като тогава носи в себе си повече смърт, отколкото живот, но е красива. А носи смърт, защото винаги когато се видим , се разделя с нещо : с човек, с емоция ,с етап от живота си или с определени възгледи...Не знам. Ние ветровете няма с какво да се разделяме и са ни непонятни тези състояния. Единственото ,което ми е ясно , е че тя преживява някаква сложна вътрешна трансформация, която се отразява в погледа й, и го прави страшно мистичен и дълбок. Точно този поглед, не ми позволява да я изтрия от душата си, и ме кара да я намирам отново и отново...
При нея обаче нещата не стоят така... Навярно няма да ме помни и ще трябва пак да си измисля някакво превъплъщение. Ако знае само колко ми е трудно понякога да бъда вятър.

Опитвам се да привлека вниманието й, като подхващам пръските от вълните , и ги търкулвам в косите й. Тя се усмихва едва доловимо, но после отново вторачва очи в сивотатата пред себе си и усмивката й угасва така бързо, както се появява. Става ми непоносимо да я гледам така , без да мога да я докосна и утеша. И понеже съм вятър , а ветровете умеят много неща, завъртам се около оста като вихрушка и се превръщам във весел, симпатичен старец.

Настигам я в гръб, защото крайбрежието на мислите й напомня пустинна равнина – няма нито една скала или дюна от където бих могъл да изкоча внезапно и случайно.
Усещам аромата й на нежност.
После ръката ми докосва рамото й...

-Здравей красавице ! –весело я поздравявам
-Добър ден! - сепва се тя
- Прощавай , че нарушавам спокойствието ти, но какво прави такова хубаво момиче на това самотно и откъснато от света място?
- Не зная , господине! – тихо отвръща тя - Трябваше да се срещна с един човек, но се разминахме. После той изчезна, а аз нямам никаква представа как да го намеря. Не знам дали искам да го търся. Не знам трябва ли?
- Никой не знае , докато не опита – шеговито и казвам аз - На мен ,миличка, друго ми е интересно. На този бряг идват само хора, които се чувстват изгубени, а човек се чувства изгубен , когато не е наясно със себе си или когато иска да бъде намерен от друг, точно определен човек. Не ме питай от къде знам, но ти не си от хората, които се оставят за дълго на крайностите. Обичаш ги, харесват ти усещанията , които предизвикват, но в същото време стремежът ти за баланс е по-силен от теб и в крайна сметка успяваш да угасиш пожара в себе си. Ти искаш този, с когото сте се разминали да те намери, нали?! Колко познато... и тъжно.
-Вижте – прошепва тя – аз дори не знам защо ви казах ... Аз... Даже не ви познавам... Ще ви помоля само да ме упътите как да се върна на главния път. Вървя от часове без да мисля и явно много съм се отдалечила.
-А може би си по-близо отколкото предполагаш ! – уверено я поглеждам
-Но кой сте вие и защо имам чувството, че сме се срещали и друг път ? – пита недоумяващо тя.
-Възможно е! На същото място при други обстоятелства... или на друго място при същите обстоятелства... Но тогава не бях стар и не изглеждах така. А и те чаках по-дълго от уреченото време, даже бях готов да се превърна в статуя и да стоя на онази пейка докато не се появиш, но понякога(да не кажа почти винаги), нещата не стават така както си ги представяме.
- Кой си ти? – нетърпеливо и нервно простенва гласът й
-Аз ли? Аз съм онзи, който винаги ще те намира и който е обречен да бъде забравян от теб в мига, в който стъпиш на главния..., на своя път. Аз съм ударите на сърцето ти, вдишванията и издишванията ти, болката и радостта. Аз съм сълзите ти по последната любов и щастието ти от бъдещата... Аз съм... най-голямата ти загадка и най-простият отговор, за това не питай мен -попитай себе си! – последните ми думи заглъхват от шума на ято чайки и възползвайки се от олелията, която привлича вниманието й , отново се превръщам във вятър .

Знам , че тя е шокирана. Знам, че вълните на мислите й са я подхванали в своята убийствена въртележка и трескаво рови в паметта си с надеждата да си припомни кой съм. Знам и друго – ще намери много повече от спомена за някой, който никога не е присъствал реално в живота й. Изследвайки себе си, тя ще открие непознати вселени в душата си и докато стигне до истината, че никога не съм съществувал, ще ме е забравила...Отново... За хиляден път...
Но аз ще я обичам все така, защото ние ветровете не знаем какво е раздяла. Ние ветровете не чувстваме съмнения и не си задаваме въпроси.
Ние знаем – в момента, в който един вятър спре да се движи – престава да бъде вятър. За това нямаше как да остана човек и да се боря за обичта на моето момиче. Никоя любов не изисква подобни жертви... Мога да съм себе си и пак да бъда до нея, нищо че тя няма да знае. Достатъчно ми е да се усмихва когато полъхвам в косите й.

Виждам я да се отдалечава с последните слънчеви лъчи... Морето е спокойно както никога, а залезът прилича на вулкан от червенооранжеви пеперуди. Вълните не съскат, а кротко тананикат онази стара морска песен, чиито думи само гларусите могат да разберат.
Не остана и ден, а имам чувството, че е била тук цяла вечност. В далечината приближава сянка... Мисля, че някой я намери преди да стигне главния път. Днес съм един щастлив вятър. Моето любимо момиче отново се усмихва с цялото си сърце!

Дали ще си спомни кой съм ?
Едва ли!
Ще ме нарече простичко – ЖИВОТ и няма да се сети за мен до следващата ни среща.
Ако има такава.
Не изключвам възможността човекът ,който намери любимото ми момиче сега, да я намира с любовта си винаги ,когато тя реши да се изгубва ... по следите на вятъра!