Отново гоня ветрове и ми е тясна
човешката представа за нормалност.
На Бога в мен пределно му е ясно,
че кръстосмъртната, обречена реалност
не би подминала горещите му длани.
Страхът е гвоздеят убиващ всеки порив.
Навярно за това не бих останала
за дълго сред кошмарите на хората.
Сама ще съм опорната си точка
и лостът, който всичко преобръща.
Ще бъда дръзка като мислите среднощни,
ще бъда залезна, безплътна, всемогъща
и твоя...или ничия, но вярна
на топлия живот изпълнил вените.
Аз може никога да не настигна вятъра,
но по е важно, че по пътя срещам себе си!
