ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА

Белова на едно стихотворение

2012-01-27T20:06:00.001+02:00

Убиваш ми в сърцето, но уви.
Жените сме докрай гостоприемни.
Отворим ли за някой мъж врати,
забравяме да ги затворим. Уморени,
очакваме да пламне пролетта
с приятното ухание на обич,
но вместо нея идва есента
и уж сме с него, а се чувстваме бездомни.
Завъртам ключа. Хвърлям го назад.
Подстригвам си косата... и мечтите.
Така широк е този пъстър свят-
та все на някой ще му се обича.
Накъсвам всички стари чернови.
Обличам най- искрящата усмивка.
Животът няма време за сълзи
и не на всеки дава титлата „Щастливка”...

Обичам или не, с теб и без теб,
съдбата ми е да вървя напред!

Усмихнато стихотворение

2012-01-27T20:05:00.001+02:00

Останала ми е една усмивка.
Не може да я вземе никой дявол.
Каквото и да става - зъби стискам
и смело към върха си продължавам.

Усмихвам се на тихата си лудост,
на времето прекарано в безгрижност.
Забравям всички глупави заблуди-
да помниш болката е толкова излишно.

Усмихвам се на някой стар приятел,
на онзи мъж, на бабата отсреща
и осъзнавам колко съм богата,
раздавайки усмихната надежда.

Останала ми е една усмивка,
но от вълшебните-дадеш ли я на някой,
животът с хиляди усмивки ти откликва.
Не ми ли вярваш? Усмихни се и почакай... :)

Слънчево затъмнение

2012-01-07T01:04:00.002+02:00

С протегнати към нищото ръце
крада от светлото на уличните лампи.
Когато няма слънце и небе,
когато мислите ми злобно интригантстват,
когато се разпадам на тъги
и даже пропастите ми остават без опора,
а този свят иззидан от стени
ме блъска яростно сред глутница от хора,
дочувам шепот на душата-единак:
"Не се продавай за трохи от чужда вяра."
Уверено преглъщам буца мрак
и продължавам да се уча... Да изгрявам!

Откакто те обичам

2011-12-28T20:50:00.001+02:00

Ревнувам самотата си от теб.
Очите си от твоите ревнувам.
Сърцето ми и то не е сърце,
откакто го разкъсвам с празнодумия.
И жаждата по устните лепи-
не я напиват мислите солени.
Ревнувам всяка буква в този стих,
защото е написана от тебе.
Ревнувам слабостта си и смеха,
и болката, и липсата ревнувам,
а някога твърдях, че любовта
е хапчето с което се лекувам.
Ревнувам се от себе си дори...
Такава... лековерна романтичка.
Представа нямам кой си всъщност ти,
но даже ревността ми те обича.

ПОКЛОН

2011-12-12T17:15:00.002+02:00

в памет на Велко Кънев

Когато любовта говори,
смъртта безсилно свежда поглед.
Човек с размерите на вечност,
не би могъл да бъде спомен.

Живот отдаден на таланта-
не свършва кротко във земята,
а осветява с мощен пламък
безсмъртието на душата.

Следите му не избледняват!
Усмивката му не изчезва!
Раздаденото го превръща
в пътеводител и надежда!...

Но ако все пак ви разплаче
смъртта му с тежката си роля-
оставил ви е смях в наследство.
Посмейте се със него хора!...

Размисли за щастието

2011-12-03T18:38:00.002+02:00

Всъщност колко мой трябва да бъдеш,
за да се чувствам щастлива?
Ако е светло в погледа ти,
... ако се смееш силно,
ако посрещаш грижите
с лекота и вяра
без да губиш куража си,
без да се нараняваш.
Ако не се нуждаеш
от рамото за да поплачеш,
а ме докосваш просто,
за да почувстваш някой
аз ще съм пълна с тебе
без да те притежавам.
Ти ще намериш себе си.
Щастие ето това е!

Самоосъществяване

2011-11-28T23:49:00.003+02:00

Отново гоня ветрове и ми е тясна

човешката представа за нормалност.

На Бога в мен пределно му е ясно,

че кръстосмъртната, обречена реалност

не би подминала горещите му длани.

Страхът е гвоздеят убиващ всеки порив.

Навярно за това не бих останала

за дълго сред кошмарите на хората.

Сама ще съм опорната си точка

и лостът, който всичко преобръща.

Ще бъда дръзка като мислите среднощни,

ще бъда залезна, безплътна, всемогъща

и твоя...или ничия, но вярна

на топлия живот изпълнил вените.

Аз може никога да не настигна вятъра,

но по е важно, че по пътя срещам себе си!

Искам да знаеш

2011-11-20T16:08:00.001+02:00

Ако можеше да четеш между редовете
щеше отдавна да знаеш,
че имаш място в сърцето ми
от онези специалните,
където пънолунията чертаят
златни пътеки в морето,
а тишината издиша признания...
Щеше да чуеш, как разказвах
мечтите си на чайките
и как вълните правеха любов
всеки път, когато мислех за теб.
Ако можеше да четеш между редовете,
нямаше да изтръпваш
от истината, която трепти в очите ми,
а щеше да знаеш, че свободата,
с която те обичам,
е по-силна от желанието да те притежавам.
Щеше да се усмихваш
само при мисълта,
че някой, някъде сънува теб,
вижда душата ти,
споделя мълчанието ти
и пази онази част от същността ти,
която кара слънцето да свети,
земята да се върти,
животът да се ражда...
Ако можеше да четеш между редовете
щеше да усетиш колко е важно
да не изчезваш...от себе си
и да обичаш...въпреки всичко!

Прозрение 2

2011-11-16T23:15:00.001+02:00

И всичките небета да помръкнат.

и всичките планети да изчезнат,

и слънцето внезапно да угасне,

и изворът да се превърне в бездна,

и времето отчаяно да млъкне,

и космосът внезапно да простене,

и огънят да хапе сини устни

и вятърът да пусне корен в мене

не ще удавя крехката си вяра,

не ще остана в нищото на мрака,

защото мога всичко да забравя...

Защото знам, че някой, някъде ме чака!

МНОГО СЛЪНЦЕ ЗА ЛАРА !!!

2011-11-09T18:46:00.004+02:00

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН ПРЕКРАСНИЦЕ!

Тази година реших да ти подаря най-красивия си спомен от морето, лично уловен и предназначен да те топли цяла зима.
Много да си ми щастлива миличка Лара. Бъди здрава, пълна с вдъхновение и усмивки. Нека светлината , която пръскаш с душа, сърце и ръце се връща при теб хилядократно. Много те обичам и благодаря, че те има!!!

Малко море и много слънце.
Малко облачета и много любов.
Една усмивка колкото зрънце
да се разлисти в твоя живот,
да избуее вълшебно лято
в твоето нежно, добро сърце.
Да си ми жива и здрава, приятелко
и всичко хубаво да ти се случва за две! :)

Спътник към дома

2011-11-04T20:10:00.001+02:00

Между делнични грижи
и човешка умора
обичта се промъква
като куче сред хора.
По петите ме следва,
със букет от усмивки.
Вечно двете подремваме
на последната спирка.
Тя току ме поглежда
с неприкрита възхита-
няма помен от жал
или злоба в очите.
Маха кротко с опашка
и не тича след рейса.
Без сълзи ме изпраща,
с тиха радост посреща.
Между Вчера и Утре
обичта се промъква,
упорита, наивна,
моят най-верен спътник,
моя странна,
почти нечовешка утеха,
че изгубя ли пътя,
ще открия пътека,
може би към мечтите,
може би към небето
или просто пътечка
към дома на сърцето!

Ще те чакам там

2011-11-03T22:52:00.001+02:00

Намам време да страдам с теб.
Имам вечности да те обичам.
Хващам първия самолет
към сърцето ти и пресичам
тази пропаст от самота,
от очаквания бездънни.
Стига вече! Подай ръка!
Нека в погледа ти се съмне.
Не отлагай смеха си днес.
Не наказвай с тъга деня си.
Измисли си нов Еверест,
измисли си цветя по пътя.
Измисли си каквото щеш,
но върви. Забрави за Вчера.
Ще те чакам на твоя връх...
Неизмислена, но покорена!

Дни като този

2011-11-03T22:51:00.001+02:00

Има дни като този, в които
тишината подсвирква до теб
и увлечен в безгрижния ритъм
преоткриваш в човека човек.

И обичаш - съвсем безтегловно,
без да търсиш под вола теле.
И си някак щастливо огромен
като чудния свят на дете.

Има дни като този , в които
укротяваш мустанга Живот
и макар да се мислиш за Никой,
за вселената ти си Любов!!!

I believe you can fly

2011-11-03T22:50:00.001+02:00

Имам няколко чифта криле
и ги пазя навярно за тебе.
Цял живот се оглеждам в небе,
цял живот пренареждам безредия.

Имам толкова много любов,
безпосочна и безадресна,
че отдавна не питам защо,
нито как и къде ме повежда.

Просто тръгвам с главата напред
и я следвам по кози пътеки.
Днес говори с гласа на море,
утре просто я стискам във шепа.

Тя тупти необятна край мен
и ме кара да вярвам, че мога
да превърна и теб във небе...
Може би... Някой ден... Много скоро!

Без думи

2011-10-24T01:41:00.003+03:00

на Бени

Не ми се облича любов с разни думи-
стоят й натруфено, пошло, кичозно.
Изчезва цветът, сладостта й се губи
и някак я взимам съвсем насериозно.

А тя си е гола, безсрамна и луда.
Говори с очи. Не познава сълзите.
Когато реши се преструва на буря,
през другото време просто обича.

През другото време е лека усмивка,
топла ръка, неподправена нежност,
поглед блещукащ, тиха въздишка,
спомен за полет, море и безбрежност.

Как да я вкарам в някаква мода?
Дрехи от думи защо да й шия.
Да си любов не е дар, а природа.
Думите само развалят магията!

Нещичко за мостовете и за хората-мостове

2011-10-09T19:35:00.001+03:00

Не помня как избрах да бъда мост,
навярно просто не желая да съм бездна.
Не искам никой да пропада в моя мрак,
но ми харесва да съм символ на надеждата.

Понякога от стъпките боли,
и по човешки се оглеждам във лицето ти.
Преставам да съм мост в такива дни
от страх, че нещо се пропуква във сърцето ми.

До следващия слънчев, топъл ден,
когато някаква необяснима сила
отново те изпраща тук, при мен
и се превръщам в брод по който ако минеш

не би бил същия. И аз не бих била.
Съдба ли е , не знам, ала си струва.
Изпълним ли пространството със нас-
ни мостове, ни бездни съществуват...

Посока „Щастие”

2011-10-05T23:54:00.001+03:00

По дяволите стръмния живот.
За по напряко карам през небето.
Летя от монолог във монолог.
Отглеждам си торнадо във сърцето.

Отглеждам си и няколко мечти-
едни такива уж недостижими,
за всеки случай им приших криле,
понеже ме е страх, че ще загинат,

защото тук – на Долната земя,
човеците отдавна не мечтаят.
За тях е адски скучна любовта,
когато безусловно я отдаваш.

И честността е скучна, също и смехът,
и вярата в човешкото, в доброто.
По дяволите пътят към върха,
когато щастието е в обратната посока.

Далеч, далеч

2011-09-15T15:04:00.000+03:00

Здравей, сърце! Най-после чух

измъченото ти туптене.

Но да се махаме оттук.

Дължа ти страшно много време.

Далеч, далеч от този свят,

където господар е злобата

и змиите не под камък спят,

а съскат в мислите на хората.

Ела, сърце! Да помълчим

край езерото на мечтите.

Далеч от хули и лъжи,

сред тишината на горите.

Далеч, далеч ме отведи

в прегръдките на красотата.

Да бъдем само аз и ти.

Невидими за суетата.

Помни сърце- денят е ден,

когато грее с вдъхновение.

Щом имам теб, щом имаш мен,

светът навън е без значение...

Залезно

2011-08-27T11:04:00.001+03:00

Когато вечерта ухае на залез
и е тихо...
и небето е розово...
и думите подскачат
по гребените на вълните...
Когато влюбените
стряскат вятъра
с дръзките си пориви на обич,
а облаците се превръщат в чайки
и нетърпеливо потъват
в обятията на морето...
Когато...
Когато животът
избухва в хиляди малки светлинки
разпилени по брега на безвремието
и мракът не е враг, а приятел,
значи щастието е надвило съмненията
и всичко, което можеш да направиш
е просто да го изживееш!!!...

Почти мираж

2011-08-27T11:02:00.000+03:00

Като дългоочаквана буря връхлетя небето ми.

Засвяткаха чувствата ти.

Въздухът замириса на признания.

Вълните сграбчиха думите

и ги разбиха в крайбрежните камъни.

Остана ехото от туптенето на сърцето ти:

туп-туп, туп-туп, туп-туп-туп,

все по-бързо и по-бързо...

Протегнах ръка за да те погаля.

После пороят от нежности отшумя,

слънцето изпепели облаците,

а ти...Ти потъна в обятията на вятъра.

...Не ми е тъжно, знаеш ли защо?-

защото върховете на пръстите ми блестят.

Докоснах душата ти и знам къде да те намеря!

Любовта винаги оставя следи,

даже когато не е съвсем реална!

Из"Дневниците на един вятър"7- Един необикновен ден на един обикновен вятър

2011-07-10T17:35:00.000+03:00

Утро!

Слънчева заря.Отваряш очи и разхождаш поглед из стаята. Денят шепне обещания в ухото ти. Ставаш, отмиваш съня с ободряващ душ, обличаш най-неустоимата си усмивка и се гмурваш в цветната тълпа от хора. Всички вървят нанякъде - сериозни, весели, неутрални. Някои се усмихват, други оставят хладен полъх след себе си.Интересното е, че тези, които забелязваш, също те забелязват- разбираш го по внезапно обхваналото те смущение от факта, че очите им отвръщат на твоите. Забавно е. Усещаш как кимваш за поздрав, сякаш виждаш стар познат. Кимват ти!Хубав знак!

Следваш поривите на вятъра. Избираш различна улица за да стигнеш до познато място. Спираш за малко, пускаш няколко монети в машината за добро настроение, вземаш чашка топло вдъхновение и продължаваш безгрижно по пътя към мечтите си...Хубаво нещо е животът- си мислиш - нищо, че в далечината проблясват мълнии... Нищо, че тълпата понякога губи цвета си, а хората те замерват с раздразнение, вместо с усмивки. Нали си имаш чадър от вяра и обувките на душата ти не пропускат мръсотията. Спомняш си, че все пак при бурите се освобождава напрежението. Явно и с хората е така. Ако след урагана отношенията оцелеят, значи уроците са усвоени с максимална полза и за двете страни. Ако ли не - колкото хора, толкова учители и всеки следващ е по-добър от предишния, защото само ти напомня, че няма какво да губиш, нито на кого да се доказваш.Бил си на дъното на пропастта. Идваш от окото на бурята и ти е достатъчен фактът, че си успял да се измъкнеш, да събереш отломките от разбитите си илюзии и да изградиш наново своя свят - ден по ден, къс по къс. Не ти трябва разбиране, защото не искаш никой да съпреживява болката ти или чисто по човешки я ревнуваш, защото е единственото нещо, което ти принадлежи истински.На вятъра в теб обаче никак не му се тъгува, а той е още по-труден за разбиране.Не можеш да го задържиш на едно място, нито да го вкараш в каквито и да било рамки. Той е див и непредсказуем. Понякога е повърхностен и досаден, друг път те поразява с дълбочина и проницателност. Нищо не може да му убегне и нищо не може да го изненада толкова, че да предпочете човешкия , пълен с ограничения свят, пред необятността на Космоса.

Денят преваля. Отново си изправен пред познатата дилема- хората или свободата да бъдеш себе си???...

Залезът мързеливо се отпуска в очите ти. Гларусите разплитат черните коси на нощта и става неестествено тъмно.Внезапно ярка като комета мисъл, те кара да осъзнаеш, че отдавна си направил своя избор... Избрал си хората, за да не забравяш, че си вятър!

Затваряш очи и се усмихваш. Земята става точка- малка, безценна, синя точица в необятния океан от мрак и светлина...

Писмо в бутилка

2011-07-01T23:55:00.002+03:00

Едно ми е пясъчно-
хвърлям седефи в небето.
Чайките яздят вълните.
Морето блести.
Бряг като длан,
сякаш точица е човекът...
Колко нищожни са
всички житейски борби.
Колко огромна, безкрайна
е тук тишината,
в шепи погълнала
време и хора, и свят...
Мога на пръсти да стигна
дори до Луната.
Мога да бъда щастлива
навярно до Марс.
Едно ми е приказно,
сякаш съм в някаква сфера.
За малко дори заприличах
на ярка звезда.
Преди да угасна
остава и теб да намеря,
защото си важна частичка
от всичко това.

На никъде

2011-06-05T17:18:00.002+03:00

Кажи му - живот- и не питай,
къде разпиля младостта ти.
На нощите дивият ритъм
все още спохожда съня ти.
Но ти не си ти и е странно.
Сред пепел от страст вулканична
два скелета тъжно напомнят
за някаква обич предишна.
Объркано ровиш в сърцето.
Блуждаещо слушаш гласа си,
но няма и помен от трепет
сред кратер застиващи чувства.
Единствено вятърът -скитник
намира подслон в руините.
Забиваш в земята свещичка
и тръгваш самотно. На никъде.

Наградата на ковача

2011-06-04T13:55:00.001+03:00

Желязото горещо се кове-
изстине ли- магията изчезва,
тъй както чувствата в човешкото сърце
умират ако с грубост ги изцеждаме.

Днес хората отричат нежността
и все по-рядко стават за ковачи.
Забравят колко е чуплива любовта
и колко тежък чук е тяхното очакване.

Когато майсторът извайва своя меч,
не мисли за кървящите си пръсти,
не смята кой какво ще му даде
и колко шансове за друг живот пропуска.

Отдаден на отлитащия ден,
притиснат от ограбващото време,
ковачът гони с устрем съвършен
прецизността във всяко свое изпълнение.

Приключи ли - забравя за потта,
за болката... За тежката умора.
Наградата - желязо със душа
и нечуплива обич към света и хората!

Стихове по пясъка

2011-06-02T18:04:00.005+03:00

Морето ми говори за любов
а аз политам метри над земята.
Една вълна препуска в див галоп
и нежно се разбива пред краката ми.

Вълшебна песен. Странен монолог.
Тук миналото се размива и изчезва.
На щастието детският възторг
тупти в гърдите ми с нестихваща надежда.

Не искам нищо. Толкова съм аз,
че вятърът с усмивка проговаря:
"Добре дошла в красивия Бургас."
"Добре дошла" - морето ми повтаря.

И ето ме отново у дома-
в палат от облаци, сред чайки, смях и плясък.
Издишам тихичко едно: БЛАГОДАРЯ
и вместо стъпки пиша стихове по пясъка.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК

2011-05-24T12:14:00.002+03:00

ПОКЛОН

В този век на тъмни страсти,
век на подлост и измяна,
миналото с ярък пламък
мрак духовен разпилява.

Гръмват химни за възхвала,
светва в погледите гордост.
Бият празнично камбани
във еуфорична радост.

А над цветните площади,
над тълпите от славяни,
два орела-двама братя
с духове на великани

шепнат мощното си слово
в необятните простори:
" Хора, ето ви книжовност.
Изковете си история!"

Два орела- двама братя
като вечността огромни
днес почитаме в сърцата.
Поклон пред Кирил и Методий!

Моето чудо

2011-05-22T19:35:00.001+03:00

Той си е такъв – нуправляем.

Блъска ме с юмручета в сърцето.

Сред гора от думи ще се скрие,

тичайки по заешки пътеки.

Няма да остави знак. Ще трябва

да налучкам вярната посока

и когато се октрием двамата

да приключим всичко с многоточие.

Той си е такъв- непредсказуем.

Прави с мен каквото си поиска.

Кара ме да му събарям кулите

или пък да се самоизмислям.

Ала колкото и да е странен

за живот без него - да не чуя.

Моят стих е моята награда,

моето осъществено чудо!...

Тотем

2011-05-22T14:20:00.001+03:00

Не съм те забравила!

Как се забравя любов?!

Спечеля ли битка-

успеха на теб посвещавам,

и всяка секунда

от този нелесен живот,

живея за двама-

тъй както ти бях обещала.

Не съм те забравила!

Свети пред мен твоят фар,

даже когато

мъглите от делнични грижи

спуснат върху ми

досадния, земен товар...

И даже когато страхът

на талази приижда

те чувствам до мен-

като сила от друг паралел,

като дъх, който пълни дроба ми

с категоричност:

Всеки човек носи в себе си

дух на орел

и докато го помни

няма как да остане безличен!!!

Красивите жени

2011-05-16T13:45:00.001+03:00

Красивите жени са тъжни хора.
Любимото им питие е самота.
Заключени са доживот в затвора
на своята фатална красота.

Красивите жени са стогодишни,
дори когато са на двадесет и пет,
защото рано осъзнават, че ще бъдат
обичани с очи, а не с`сърце.

Красивите жени разпалват огън,
взривяват тишината с нежен звук,
но завистта човешка няма миг умора
и често ги наказва с гняв и студ.

Красивите жени не вярват в нищо.
Светът отнема им най-дребните мечти.
Душите си те чувстват тъй излишни,
щом всяко щастие заплащат със сълзи.

Трапчинките на щастието

2011-05-12T14:37:00.000+03:00

В този океан от самоти,

където всяка капка е Вселена

на пръсти щастието стъпва и мълчи,

защото знае - сред шума му е студено.

Очаква светлината да се спре

в ъгъла на нечия трапчинка

и без да иска се превръща във небе,

и без да притежава е във всичко.

Сред сивата мъгла от власт и страх,

разпуква розови листенца красотата

и пак се втурва да спасява този свят,

макар да знае, че не всеки я понася.

Вселените се свиват и туптят,

едни порастват, други се смаляват...

На щастието в приказния кът,

красивото завинаги остава.

Регресия

2011-05-11T00:42:00.002+03:00

На слънцето последните искри

облизаха прозорците лениво.

През облаците мигнаха звезди.

Две котки се протегнаха сънливо.

Изпратих рутината на деня

и тръгнах по пътека към небето.

Пред мен със газени фенерчета в ръка

вървяха няколко мечти. Полека-лека.

Усещах как ухаят на липи.

Докосна ме звънливият им шепот

и всичко в мен започна да трепти

с детинското очакване за нещо.

А нещото, бе малкият ми свят.

Издигнал кули до Луната, моят замък,

блестеше в тъмната прегръдка на нощта.

Дочувах тихото „Здравей” от всеки камък.

Захвърлих бремето на земния човек

и яхнах лекокрилата си мисъл.

Отново в къщи... И отново съм на пет...

И имам право да живея както искам.

Ехо от тишина

2011-04-15T00:19:00.003+03:00

Не ми се спи. Затисната от думи,
от недовършени абзаци и мечти,
душата ми сред спомени се губи
и търси някой, с който да мълчи.

Оглежда се в сълзите на светулки,
прелиства най-щастливите си дни.
Прегръща с поглед остарелите рисунки
и търси някой , с който да мълчи.

Светът ехти. Светът е пълен с хора.
От мислите им въздухът кънти,
а в моето сърце тупти умора
и търси някой, с който да мълчи.

Не ми се спи. Рисувам пеперуди,
а после ги превръщам във звезди.
Дали на Господ му е писнало от луди
и търси някой, с който да мълчи?...

Последната истинска роля

2011-04-09T23:13:00.006+03:00

Днес е кралска особа,
утре - бедна робиня.
Много пъти се ражда.
Много пъти умира.
Носи кръста на грешница,
ореол на светица,
а тъгата я чака
все така зад кулисите.
Разпилява душата си
на хиляда парчета.
Как го прави? Сърцето и
се побира във шепа.
Как успява след всички
роли, случки, лица,
да намери отново
своя път към дома?
Как се смее когато
в нея сълзи валят?
Как ридае нещастно,
щом я дави смехът?
Колко лесно внушава
на тълпата мечти,
а приключи ли всичко
и се ще да мълчи,
да затвори вратата,
да остане сама
и да бъде отново,
най-нормална жена...

...Тя блести недостъпно
на екрана пред теб,
но очите и шепнат:
"Аз съм просто човек!"

П.П. Четох последното интервю на Людмила Гурченко и се появи този стих. Благодаря на Вили за заглавието!

ПРИЯТЕЛИ ОБИЧАМ ВИ!

2011-04-05T01:48:00.001+03:00

Знаете ли как се наричат хората, които правят за вас повече, отколкото вие правите за себе си?... Наричат се ... ПРИЯТЕЛИ!!! Моите приятели ми доказаха за пореден и непоследен път, че нещата , в които вярвам не са утопия. Много ви обичам хора! Много! И винаги може да разчитате на мен... за всичко. Искам да сте много щастливи... всички ...до един!

Посмъртно

2011-04-01T21:27:00.001+03:00

Роди се в уж прекрасен свят,
а те му зачислиха кръст.
Помъкна го с младежка страст
на слабия си, хилав гръб.
Разнасяше го на игра.
Твърдеше, че му е късмет,
но кръстът взе , че натежа
и го превърна във поет.
Сърцето му се разбунтува,
мечтата го опияни,
наточи брадвата си с думи,
насече кръста на трески
и го запали. Луд,разколник-
тълпата сочеше го с пръст,
а той говореше за полет,
чертаейки в небето път.
Сломен от болки, глад и жажда-
останал само по душа,
поетът шепнеше уверен,
че има право на крила.
Умря в един абсурден свят-
посмъртно бе признат за гений,
но аз го чувствам все тъй жив,
крилата му щом никнат в мен.

От другата страна

2011-03-26T21:15:00.002+02:00

посветено на сдружение :"Майки срещу дрогата"

Докато им продават смърт на прах

ще бродят призрачно из бездните на ада.

Без Джи пи ес за горната земя,

сред жалките остатъци от вяра

във нещо свято. Нито път, ни брод!

Видях агонията как приготвя клопки

отмервайки по грам антиживот

в търбусите на вампирясали спринцовки.

Видях следи от хищните игли

по вени на приятели и близки,

а празните им стъклени очи

не можеха за помощ да извикат.

И се замислям колко луд е този свят,

където властникът се хили истерично,

а дяволът пирува на обяд

с жестокото ни скотско безразличие...

И колко глупаво устроен е човек,

защото чака да му дойде до главата,

когато може със един единствен жест

в зародиш да унищожи змията.

Поклон пред вас и вашата борба

и нека всеки следващ ден ви се отплаща

с живот изтръгнат от ръцете на смъртта,

с живот към светлото направил смела крачка...

Една година от полета на Петката

2011-03-06T23:33:00.004+02:00

Не го познавах добре, но днес стоях заедно с приятелите му на една маса и се чувствах съпричастна към всичките им спомени и усещания. Петката е братът на една от най-добрите ми приятелки, която считам за подарък от съдбата. Преди една година на тази дата той отлетя по пътя на Джонатан Ливингстън Чайката, за да се завърне днес в спомените на всички, които го обичат и да им припомни, че животът е борба, но и красота! Нищо не свършва с последния дъх, който поемаме. Един достойно изживян живот осветява пътя на всички, които са имали късмета и щастието да бъдат част от него и вместо да ми е тъжно, днес аз се чувствам щастлива, че можах да се докосна до един истински човек. Нека е светло небето пред него и знам, че някой ден пътищата ни отново ще се пресекат!

На Петьо

Съдбата не дава по равно
и взима ли – взима по много.
Когато ограби живота му,
той просто започна на ново.

Той просто погледна ръцете си-
сега те му станаха всичко.
Не спря да преследва мечтите си,
макар в инвалидна количка.

И никога,нищо не каза!
Не хранеше своето нещастие.
Не чувстваше гняв и омраза.
Посрещаше всяко препятствие

с високо изправено чело.
Той стана опора за здравите.
Приемайки своята трагедия
показа,че няма отказване.

И днес щом почувствам униние,
затварям очи и го виждам-
Усмивката,твърдия поглед,
устрема с който се движеше...

Замислям се ,колко сме глупави
и колко живот пропиляваме,
когато вложим усилията си
в навика да съжаляваме...

Замислям се колко от здравите
сме всъщност сакати душевно,
защото сме роби на драмите
и просто живеем на дребно...

Той беше и е от онези,
които ни пращат замалко
като лъч от надежда във мрака.
Днес без него е толкова празно....

март 2010

По-добре късно отколкото никога

2011-02-24T20:26:00.001+02:00

Как ми се разхождаш по нервите
като врабче по електрическа жица.
Кой ли ден ще овъгля сърцето ти
с двеста и двайсет волта обичане?!

Кой ли ден ще ми падне пердето
и ще те стрелна мълниеносно
с един от онези погледи,
които втечняват мозъци.

Кой ли ден?... Кой ли ден ще засече
предпазителят? И ще дадем на късо!...
...И ще ни светне внезапно на двамата:
по-добре! По-добре късно...

Слънчев гоблен

2011-02-08T01:27:00.000+02:00

Надяна слънцето в ухото на деня
конец от пъстроцветни минзухари
и с веселата сръчност на жена
започна да бродира тротоарите.

Нашари в златно градския площад.
Опръска в синьо-бяло шадравана.
По бузките на палави деца
остави розовата свежест на балкана,

а после пъргаво приши с изряден бод
усмивки на тълпата минувачи.
Написа в ъгълчето на творбата си: "ЖИВОТ"
и с цвят на топъл карамел стопи се в здрача.

Възмездие

2011-02-02T22:32:00.001+02:00

Тясно е в душата ти
от споменът за нея,
а на мен ми трябва място
за да дишам.
Може би... някой ден,
когато слънцето огрее
обетования ти свят
решетките на болката
бавно ще се стопят
и сам ще разбиеш затвора си...
Идва миг, в който
спомените трябва да умрат,
за да могат
всички недовършени истории
да намерят края си!

Тайно

2011-01-24T21:19:00.003+02:00

Всичко е толкова просто,
като усмивка и поглед,
като преплетени пръсти,
тайно от другите хора.
Всичко е толкова лесно,
стига да слушаш сърцето,
стига да вярваш, че някой
тайно за теб точно свети.
Всичко е толкова нежно,
толкова чисто и бяло
като очакващи устни
набързо целунати... Тайно.

Град на сътворените неща

2011-01-13T22:44:00.004+02:00

„ ...Има една приказка, която прочетох за пръв път преди много, много години и която никога не забравих. Тя разказва за едно малко момче, което се качило по дъгата; и на края й, недалеч зад облаците, видяло един чуден град. Къщите му били златни, улиците му - покрити със сребро, а светлината, която греела отгоре му, била като тази, която лежи над още спящия земен свят рано призори. В този град имало толкова красиви дворци, че само като ги погледнел, човек чувствал удовлетворени всичките си желания; и толкова съвършени храмове, че тези, които веднъж коленичели в тях, били очиствани от всички грехове. Мъжете, които живеели в този чуден град, били велики и добри, а жените били по-красиви от тези в сънищата на юношите. Името на града било

„ Град на нещата, които хората са смятали да направят”.

Джеръм К. Джеръм - "Как не написах роман"

Ако една десета от красивите неща,
които се разхождат във ума ни
осъществим...;
ако не мразим радостта;
ако не крием погледите си
зад тъмни очила
и си повярваме,
че можем да летим,
дори на плешките
да нямаме крила,
тогава несъмнено ще узнаем,
че всички форми,
под които търсим Рая
са всъщност
някаква десета от света,
наречен " Град на сътворените неща"...

Състояние.....

2011-01-12T00:46:00.002+02:00

Сива мъгла. Сиви хора. Сиви очи. Сив свят.
Сиво. Сиво . Сиво...
До побъркване.
А от вътре ми е толкова цветно. Приличам на цигански катун... Всичките цветове на дъгата съм събрала в себе си, че и от горе! Смея се през сълзи и окичвам всичките си провали с лаврови венци... Уча се да си прощавам!
Мамо... ако знаеш, колко шарении съм побрала в себе си, ако само знаеш, колко щастие е схрускало сърцето ми, въпреки болката..., въпреки обстоятелствата..., въпреки теб!!!
Искам да съм мелодия... Искам да се отчупвам от скалистото сърце на влюбен мъж и да потъвам в бурната вълнообразна песен на обичаща жена... Искам да съм в душите на онези, които са ме направили щастлива- искам да съм в светлината на слънцето, в устремения полъх на орловите криле, в неизбежността на ураганните ветрове... Искам...толкова малко! И толкова много!
Искам, когато успехът оближе страните на някой, когото обичам- той да си спомни за мен!
Искам, когато Тъгата стане прекалено лепкава, да бъда сълзата, която отлепя болката и кара душата, която страда, да почувства свободния си полет...
Искам да съм Живот!
Искам да съм Любов!
Искам да съм себе си!
И е толкова лесно,
толкова хубаво...,
толкова истинско...!

Зад ъгъла

2011-01-09T22:58:00.004+02:00

Зад ъгъла на суетата
където си безумно сам,
където никой не те чака,
а времето е хулиган,
който цинично те замерва
с провалите ти от преди...
Зад ъгъла на съвестта ти,
където в купища лъжи
мечтите ти се задушават
и примирено вият гръб
пред свръх практичния ти разум,
а ти си някакъв продукт
с почти изтекъл срок на годност...
Зад ъгъла на твоя свят,
една нещастница протяга
съсухрената си ръка
и моли не пари , а обич;
не къшей хляб, а две сълзи.
Една нещастница те моли
от себе си да я спасиш,
но даже мъртва от очакване,
съзре ли те - ще се засмее...
Там - в ъгълчето на окото ти
душата ти ще оживее!

Катеринска мълчина

2011-01-06T00:51:00.003+02:00

Мога да направя толкова много неща, а стоя и наблюдавам отстрани... Имам всичкото време на света за мислене, а нищо, което да си заслужава не оставя следи по листа. Явно е момент за нищонеправене, но не от онези, които се прилагат по 10-15 мин на ден и действат антистресово... Някакво свещено мълчание е обсебило сетивата ми и знам, че когато си тръгне след него ще остане тръпчивият аромат на взети решения. Едва ли ще имам време да съжалявам за направения избор...
Да забравиш себе си, понякога означава да започнеш отначало.
Да отрежеш сам, до дъно ноктите си, които отчаяно са се впили в някоя илюзия, е колкото болезнено, толкова и велико като усещане. Чувствам свободата, която гали лицето ми. Нямам амбиции и визуални цели. Изпитвам неописуема наслада от вдишването и издишването... Толкова банално... и толкова истинско! Жива съм или може би не аз, а животът в мен... Просто съм добър проводник, защото не оказвам съпротива. Приемам го какъвто е. Виждам хората каквито са . Не се съдя, не се самозабравям, не се... всъщност толкова ме няма, че чак се чувствам щастлива. Дали не открих разковничето на щастието?
Ако искаш да бъдеш щастлив просто изчезни! Изчезни от този който си и който си свикнал да бъдеш...
Изчезни ... за да бъдеш всичко дори когато си Никой :)!!!

До другия празник

2011-01-03T20:07:00.002+02:00

Ще хапнем. Ще пийнем.
Наздраве ще вдигнем
и ще се молим за ново начало.
Какво че в душите си
пак сме си същите-
нещастно-пасивни,
с надежди измамени.
Гладът да заситим
от вино замаяни.
До ранни зори
да изпращаме старото,
а после- капаците,
талигата с ядове
и кой от къде е-
до другия празник.
А как ми се иска
в очи на щастливци
да се оглеждам целогодишно.
Не само по празници
да срещам човеци.
Не само по празници
да се обичаме.
Ще хапна. Ще пийна.
Наздраве ще вдигна
и ще се моля за ново начало,
какво че светът
утре щом изтрезнее
ще псува живота си...
...до другия празник!

31.12.2010

Усещане за живот

2010-12-29T22:53:00.002+02:00

То те чака зад ъгъла,
изливайки се като порой.
Прониква във вакуума
и променя линиите
на ръката ти...
...То е в погледите на онези,
които те обичат,
и на онези, които
все още не си срещнал.
То е навсякъде
и във всичко...
Затвори очи
и отвори душата си,
нали цяла вечност
точно това търсиш -
усещането за живот...

Молитва за любов

2010-12-27T20:52:00.003+02:00

Дъждът в косите,
декемврийският ветрец,
следколедната дрямка на врабците;
гласът на неуморния щурец
и песенният шепот на брезите
превръщат зимата
в молитва за любов,
в притихнала молба за споделеност
сподавена в безмълвия възторг
на хиляди копнеещи Вселени...
Докоснеш ли ги с думи - те трептят.
Прегърнеш ли ги с песен - засияват.
Звездите им магически блестят
и целия ти Космос отразяват,
а той вглъбен в свещена тишина
се сгушва пред огнището от мисли
и с пламъци рисува любовта,
която в утре-то ти някой ще разлисти...

П.П. В моя град цял ден пръска ситен дъждец. Дано за НГ има сняг до ушите :)))

Пълнолунна

2010-12-21T23:25:00.006+02:00

Луната се е втренчила в света ми
(една такава кръгла и могъща).
Опитвам се да я опиша с думи,
но лунният и шепот ме обгръща
и чувам само пулсът на звездите
в прецизната мелодия на Космоса.
Душата ми-обагрена в златисто
танцува пълнолунно омагьосана
без чувство на умора. Лека. Фина.
Изригнала от тайнствените кратери
на своето неосъзнато минало...
Залива ме и се отнасям някъде,
където всяка мисъл ражда слънце,
а всяко слънце нечий мрак разпръсва.
Усещам се и Абсолют, и зрънце.
По пълнолуние от себе си възкръсвам.

Срещу течението

2010-12-20T01:53:00.002+02:00

Очакване затисна тишината.
Загребах като луда срещу себе си.
Повярвах си, че мога да съм Някоя,
в един обречен свят на безнадеждностти.

Предъвках сладостта на диалозите
разхвърляни небрежно в паметта ми
и пак се влюбих. Влюбих се във хората,
макар да осъзнавах, че е лудост.

Защото всичко близко и огромно
все някога осъмва в малка точка.
Защото „Здрасти” е предвестникът на „Сбогом”,
а пътят по натам - еднопосочен.

Но въпреки това намирам смисъл
във насълзения от взирането поглед.
И въпреки това ми се обича-
отново..., и отново..., и отново!

Последна

2010-12-19T17:22:00.003+02:00

Ти си някъде там.

Аз го зная!

И си вярвам!

Наивно и сляпо!

Нощем в мислите

тихо витаеш,

денем носиш

в сърцето ми лято.

Предусещам те-

полъх от вятър.

Нежна песен

на влюбени славеи.

Мога вечности

още да чакам,

да събирам

сълзи кехлибарени

от горчивия плач

на тополите...

Мога дълго

в небето да гледам,

после всички звезди

да надсветя

и за теб да угасна...

Последна!

У дома

2010-12-17T19:58:00.003+02:00

На Ванеса Принцеса

Тя е толкова малка,
а така ослепително грее.
Носи лято в очите си.
Бисери в шепичка стиска.
Как бълбука гласчето и
щом изведнъж се засмее.
Колко ясно и звънко е
нейното детско : Обичам те!
И съвсем без да иска
в своя приказен свят те увлича.
Днес си в някое кралство,
утре в горска колиба преспиваш.
Яздиш коня на Пипи
или правиш хранилка за птички,
хапваш мед заедно с Пух,
после с облак завит си почиваш.
Тя е толкова мъдра
за своите две и половина,
че на ден ти припомня
хиляда забравени истини
и те учи да дишаш,
да дишаш отново щастливо,
по пътечка от бисери да се
завръщаш при себе си.

Заедно

2010-12-15T01:14:00.003+02:00

Колко време трябва да вървят двама души един към друг, за да стигнат до думичката : ЗАЕДНО?... А когато стигнат до нея, ще съумеят ли да защитят изминатия път..., направения избор...?... Въпроси...въпроси...Добре, че са песните да ни отговорят!
Черпя всички с една от песните на живота ми...

и нещо индиректно свързано с темата ми за размисъл тази нощ(едно от нещата които двама души могат да направят заедно, е да дарят правото на щастие, на трето същество)... :

Право на щастие

Знаеш ли колко нещастни деца
в тъмното нощем се стряскат,
никой към тях не протяга ръка
със утешителни ласки.

Много от тях имат тъжни очи,
често, от страх не мечтаят,
затворени в своите крехки души
за дом и семейство копнеят.

Пр:

Нека всеки даде късче обич
и надежда за утре дари.
Нека заедно днес си докажем,
че е лесно да бъдем добри.
Не убивай човешкото в тебе.
Безразлично не гледай в страни.
Всяко малко дете във България
има право на дом и мечти.

Ние можем за миг, за един кратък миг
тъмнината в любов да превърнем.
Нека няма сълзи във невинни очи,
нека детския смях да им върнем.

КОЛЕДНО ЖЕЛАНИЕ

2010-12-12T00:26:00.003+02:00

Черните стихове
не правят дните ми
по-светли...
Временно ми олеква,
но като си представя,
че нечие сърце
се свива от вълнение
и се опитва моята болка
да преглътне-
вдъхновението ми отива
по дяволите.
За това,
мили вълшебен дядо,
дето сбъдваш
желания по Коледа,
най-любезно те моля,
не ми носи нищо,
но добави към всички
бъдещи стихове огъня...
...Огъня, който прави
живота различен
и осветява пътя
към щастието на хората...

Ключ

2010-12-03T00:31:00.002+02:00

Когато се превърнеш в самота,
започваш да мечтаеш споделеност.
Отваряш тайните врати към същността
на най-човешката от всичките потребности.

Но падаш във измамните ръце
на дълго недолюбвани илюзии.
Подреждаш себе си- парченце по парче
и търсиш друг да ти довърши пъзела.

Тогава истината с яростен замах,
душата ти отново разпилява.
Илюзиите чезнат с нервен смях
и само купчина листа след тях остава.

А там, затрупан, смисълът шепти:
Човекът за човек е огледало,
но отражението в нечии очи
е само ключ- към теб самия и към цялото!

Хладна небрежност

2010-12-02T19:22:00.002+02:00

Аз мога много дълго да мълча,
дори ще си повярваш, че ме няма.
Но някой ден в тълпата от лица
едно ще те накара да останеш
на мястото си - тръпнещ и смутен,
изгубил власт над хладната небрежност,
с която някога разкъса всичко в мен.
Очите ми ще те погледнат нежно
и вместо укор, непонятна топлина
ще те накара да си спомниш нещо старо.
Ще подадеш трепереща ръка.
От някъде разкаяно пиано
до спрялото сърце ще долети,
а ти мълчейки, с поглед ще ме молиш
да стана част от бъдните ти дни
и ще говориш, ще говориш, ще говориш,
докато дълъг, пронизителен звънец
не хлопне с вик вратата към душата ми...
...До теб ще спят един угаснал фас
и хладната небрежност на тъгата ти...

ОСТАНАЛОТО СА ПОДРОБНОСТИ

2010-11-30T00:49:00.002+02:00

Каква е тази любов,
която уж те довършва,
а след нея по-жив се събуждаш?
Тя помита света ти,
влиза в твоята къща
и те люби безсрамна и луда.
С точността на хирург
реже в твоето сърце
отстранявайки всички дефекти.
Чувстваш как се разливаш
като диво море ,
как се пълни с живот
всяка клетка.
Като стар, златен шлагер
преповтаряш наум
тайни думи, целувка и допир.
Помниш всичко за нея-
от бельо до парфюм
(и това, че си пада по опера).
Явно тази любов
ти е взела съня,
но в замяна те кара да дишаш.
Много важно, каква е!
Все едно докога-
щом те учи, да ме обичаш.

Маскиран спомен

2010-11-27T22:26:00.002+02:00

Един странен спомен,
изгонен, бездомен
почука на мойта врата.
Брадясал и гладен,
отритнат, забравен
помоли за хляб и вода.
Нахраних го с вяра,
а жаждата стара
с дъждовна вода утолих.
Предложих му вана,
застлах му дивана
и стоплих съня му със стих.
На другата сутрин
в празната кухня
ме чакаше чаша кафе;
три рози в саксия
и късче хартия
с голямо, червено сърце.
Тогава си спомних,
че този бездомник
е смисълът в моя живот.
Сълзичка се спусна
и тихо въздъхна:
„ Добре, че се върна Любов.”

Предчувствие за Коледа

2010-11-27T01:27:00.002+02:00

Посивяло небе
над града ми тежи
и прехвърчат снежинки в ума ми.
Ей го, идва декември
с весел звън на шейни,
в нов костюм от гирлянди се пери.
Украсени елхи
манекенски блестят
и усмихват заспали площади.
Някак много различен
ми се струва светът
щом в сърцето му
готви се празник.
Някак ведро, спокойно,
щастливо гори
на човеците буйният пламък.
Добротата прескача
от очи на очи
и за всекиго носи подарък.
На един дава прошка,
друг прегръща с любов,
трети с коледно чудо закичва,
а душите човешки-
най-уютният дом,
всеки с радостен трепет отключва.
Декемврийският въздух
за това ми е скъп-
носи сладкия вкус на вълшебство.
Не е толкова сив
на небето цветът,
щом снежинки предколедно среща.

Търпеливата обич

2010-11-25T08:25:00.001+02:00

Като бездомно куче
пред вратата ти се свива.
Скимти насън, въздиша по човешки,
а ти крещиш: " Нещастнице, заспивай
и ако утре се събудиш, ще е грешка."
Но тя се буди- всеки ден по-силна.
Понася твоите ритници мълчаливо,
прощава ти по кучешки щастлива,
обичайки те нечовешки търпеливо...
...Душата ти- божествена искрица,
заседнала във вените на мрака,
сред пепел и отрова тръпне жива
и твоята любов смирено чака.

Цветни сънища

2010-11-17T23:57:00.001+02:00

Орисниците тази нощ не спят -
с вълшебни пръчици рисуват във водата,
звезди които плуват, Млечен път,
летящ делфин и няколко морячета
облечени в скафандри от сребро.
Орисниците тази нощ празнуват.
Луната се е свила на кълбо
и неумело на заспала се преструва.
Светът се ражда чистичък, красив.
И весело премигва срещу мене.
Две чайки си играят с две вълни,
а няколко усмихнати тюлена
безгрижно си подхвърлят есента,
с брокатчета морето оцветяват.
Орисниците ме превръщат във дъга.
Поемам дъх и пъстроцветна в теб изгрявам.

Когато се наложи ще отплувам

2010-11-13T00:06:00.000+02:00

Измислих си море, две шепи пясък
и ято гларуси, с които да си бъбря,
ако случайно ми залипсва лятото,
ако внезапно нещо в мен се преобърне
(и заприличам на студена, тъжна зима).
Измислих си слънца за всеки случай.
Да си нещастен, знам, че не е подсъдимо,
но е безсмислено и ми се ще да се отуча,
защото докато човек се лута
из гробните земи на своето минало ,
животът някак неусетно си се случва
и неусетно някак си е взел дължимото,
без никак да се трогне, кой, как диша,
и кой, какви вериги го препъват...
Измислих лодка между две четиристишия
и юг, към който щом е нужно да отплувам.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН ЛАРА :)

2010-11-08T23:59:00.005+02:00

Нещо не ме бива с думите напоследък, но толкова исках да те зарадвам, че се оставих на течението и ето какво ми донесе то- с обич за теб:

По тихите улички
на някакво малко градче
Добротата усмихната крачи
и нещо си пее.
Край нея притичва момиче
след него момче,
тъмнината ги скрива,
но дълго смехът им се лее.
Добротата въздъхва
и с късче вечерно небе
зашива усмивка
в единия край на луната,
за да свети когато
любимите и ветрове
се завърнат и с поглед потърсят
в сърцето и лятото.
Добротата е майка,
но в душата й мъдро дете
още пази крилете си,
още рисува планети,
за това я обичам
и искам да бъде добре,
да е много щастлива
и цяла от обич да свети!

ПОГЛЕД НА ПРИЯТЕЛ

2010-11-08T00:42:00.002+02:00

Има погледи обезобразени от болка.
Има и такива като твоя,
в които сълзите са валяли
толкова, колкото е било необходимо.
Рядко говориш за тях,
защото знаеш, че няма смисъл
(или просто не искаш никой да разбира
през какво е минала душата ти).
Има погледи, в чиято празнота
дори смъртта би се удавила,
а има и такива като твоя,
в които любовта към живота
пали огньовете на щастието
и кара всичко да изглежда
толкова друго...
Зад строгостта и силата на погледа
винаги стои една спечелена битка
от онези, в които неминуемо си губил
повече, отколкото можеш да понесеш...
Видях всичко това в очите ти
и си спомних за своите спечелени битки.
Днес, когато стискаш ръката ми за „Здравей”-
това ще е ръката на приятел,
а не на случаен познат!

Сестри по съдба

2010-10-30T00:23:00.001+03:00

на братовчедка ми

В очите й нощува вятърът.
Стихиите са й сестри.
Шаманско, древно заклинание
от сънищата й звучи.
Свободна като птица в полет.
Дете на пълнолунна нощ,
с мъглите пламъци рисува,
а думите й като нож,
в пространството ще се забият
и тайнствен дъжд ще завали,
по мислите ми ще попие
и в този стих ще се роди,
защото ,всъщност ,я обичам!
И тя е странник, като мен,
за който хаосът е сила
и всеки плод е позволен.
Защото някак много здраво
се сплитат нашите съдби-
вълчици, скрити в женско тяло.
Две диви, странстващи души.

Стихче за един добър човек

2010-10-29T23:24:00.001+03:00

На Еви

Понякога прилича на дете
и крие в погледа си двеста дяволии.
Сърцето и е колкото небе.
Душата и - танцуваща стихия.

Приятел е - и в лошо, и в добро.
Ръката и е силна... Вдъхва вяра.
С каквото се захване - сто на сто
ще вложи даже онова, което няма.

Когато се налага е боец.
Когато се налага си поплаква,
с три думи е : ЕДИН ДОБЪР ЧОВЕК,
а късметлия - всеки който я познава.

Самотник

2010-10-28T23:13:00.003+03:00

Един самотен мъж пресече улицата.

Зави зад ъгъла. Запали си цигара.

Остана няколко минути скрит в тъмницата

и после бавно продължи по тротоара.

Вървеше безпосочно,примирено.

Пред него тътреха унилите му мисли-

не искаше от тях да се съвзема.

Харесваше му, че не среща никой..

Огледа се, но някак механично.

Запали от цигарата цигара.

Опита на инат да тананика,

но нищо не излезе и престана.

Внезапно тя го сграбчи за ревера,

завари го напълно неподготвен,

почувства как разкъсва вените му

и чу през стиснатите и зъби: „Негодник”.

Поиска да я стопли във ръцете си,

да я усети своя също като някога,

да и предложи седмото... и всичките небета,

да и докаже, че е вечният мечтател,

но беше късно. Тя отдавна не е същата.

А той не виждаше причини да се бори.

Тя беше призрак. Призрак на душата му-

пресече улицата и изчезна зад завоя.

Лекарство против остаряване

2010-10-24T23:16:00.007+03:00

Затвори очички бавно.
А сега преброй до... две.
Представи си, че е лято,
че си палаво дете
и препускаш ветрогонно
с босите си стъпала
по брега на някой остров,
пълен с чудни същества.
В джобчетата дрънка радост,
на вратлето ти - ключе,
таралеж гърба ти пази,
а на рамото щурче...
В шарената ти торбичка
няколко вълшебства спят.
Щом решиш да ги събудиш
целият ти малък свят
се превръща в златен кораб,
ти - в безстрашен капитан,
а поточето с мечтите
в необятен океан...
Отвори очички бавно.
Не е нужно да броиш.
Щом детето в теб е будно,
курсът няма да сгрешиш!

Изненадката за Вили :)

2010-10-20T17:08:00.003+03:00

Клипчето направи Дани, на която няма да ми омръзне да благодаря. Песента е емблематична и подхожда на стиха. А аз... съм безкрайно щастлива, че и двете усещат полъха на орловите крила, които вятърът размахва между редовете...Хубаво е, че ви има... Както и всички, на които отдавна не съм го казвала :)))))