ЧЕСТИТ ПРАЗНИК

ПОКЛОН

В този век на тъмни страсти,
век на подлост и измяна,
миналото с ярък пламък
мрак духовен разпилява.

Гръмват химни за възхвала,
светва в погледите гордост.
Бият празнично камбани
във еуфорична радост.

А над цветните площади,
над тълпите от славяни,
два орела-двама братя
с духове на великани

шепнат мощното си слово
в необятните простори:
" Хора, ето ви книжовност.
Изковете си история!"

Два орела- двама братя
като вечността огромни
днес почитаме в сърцата.
Поклон пред Кирил и Методий!

Моето чудо

Той си е такъв – нуправляем.

Блъска ме с юмручета в сърцето.

Сред гора от думи ще се скрие,

тичайки по заешки пътеки.

Няма да остави знак. Ще трябва

да налучкам вярната посока

и когато се октрием двамата

да приключим всичко с многоточие.

Той си е такъв- непредсказуем.

Прави с мен каквото си поиска.

Кара ме да му събарям кулите

или пък да се самоизмислям.

Ала колкото и да е странен

за живот без него - да не чуя.

Моят стих е моята награда,

моето осъществено чудо!...

Тотем

Не съм те забравила!

Как се забравя любов?!

Спечеля ли битка-

успеха на теб посвещавам,

и всяка секунда

от този нелесен живот,

живея за двама-

тъй както ти бях обещала.

Не съм те забравила!

Свети пред мен твоят фар,

даже когато

мъглите от делнични грижи

спуснат върху ми

досадния, земен товар...

И даже когато страхът

на талази приижда

те чувствам до мен-

като сила от друг паралел,

като дъх, който пълни дроба ми

с категоричност:

Всеки човек носи в себе си

дух на орел

и докато го помни

няма как да остане безличен!!!

Красивите жени

Красивите жени са тъжни хора.
Любимото им питие е самота.
Заключени са доживот в затвора
на своята фатална красота.

Красивите жени са стогодишни,
дори когато са на двадесет и пет,
защото рано осъзнават, че ще бъдат
обичани с очи, а не с`сърце.

Красивите жени разпалват огън,
взривяват тишината с нежен звук,
но завистта човешка няма миг умора
и често ги наказва с гняв и студ.

Красивите жени не вярват в нищо.
Светът отнема им най-дребните мечти.
Душите си те чувстват тъй излишни,
щом всяко щастие заплащат със сълзи.

Трапчинките на щастието

В този океан от самоти,

където всяка капка е Вселена

на пръсти щастието стъпва и мълчи,

защото знае - сред шума му е студено.

Очаква светлината да се спре

в ъгъла на нечия трапчинка

и без да иска се превръща във небе,

и без да притежава е във всичко.

Сред сивата мъгла от власт и страх,

разпуква розови листенца красотата

и пак се втурва да спасява този свят,

макар да знае, че не всеки я понася.

Вселените се свиват и туптят,

едни порастват, други се смаляват...

На щастието в приказния кът,

красивото завинаги остава.

Регресия

На слънцето последните искри

облизаха прозорците лениво.

През облаците мигнаха звезди.

Две котки се протегнаха сънливо.

Изпратих рутината на деня

и тръгнах по пътека към небето.

Пред мен със газени фенерчета в ръка

вървяха няколко мечти. Полека-лека.

Усещах как ухаят на липи.

Докосна ме звънливият им шепот

и всичко в мен започна да трепти

с детинското очакване за нещо.

А нещото, бе малкият ми свят.

Издигнал кули до Луната, моят замък,

блестеше в тъмната прегръдка на нощта.

Дочувах тихото „Здравей” от всеки камък.

Захвърлих бремето на земния човек

и яхнах лекокрилата си мисъл.

Отново в къщи... И отново съм на пет...

И имам право да живея както искам.