ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Посока „Щастие”

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

сряда, 5 октомври 2011 г.

Посока „Щастие”

По дяволите стръмния живот.
За по напряко карам през небето.
Летя от монолог във монолог.
Отглеждам си торнадо във сърцето.

Отглеждам си и няколко мечти-
едни такива уж недостижими,
за всеки случай им приших криле,
понеже ме е страх, че ще загинат,

защото тук – на Долната земя,
човеците отдавна не мечтаят.
За тях е адски скучна любовта,
когато безусловно я отдаваш.

И честността е скучна, също и смехът,
и вярата в човешкото, в доброто.
По дяволите пътят към върха,
когато щастието е в обратната посока.