ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Тръгвам

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

вторник, 9 октомври 2012 г.

Тръгвам

Прашни прозорци. Кални стъкла.
Като очи, неплакали с вечност.
Вятър-бездомник тръшва врата,
лизва косата ми и изчезва.
Дълго стоя пред смълчания праг-
тежко се стъпва в отминало време.
Колкото повече гледам назад,
толкова по-малко има пред мене.
Няма да влизам! Просто дойдох,
да се сбогувам – както е редно.
Нося ти спомен, вместо букет.
Тръгне ли с мен- ще изчезне безследно.
Ти го зарий под трънливия храст.
В тихото утро на някоя пролет,
той ще възкръсне с бледосин цвят-
късче небе, сътворено за полет.