ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Акостиране

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

понеделник, 20 май 2013 г.

Акостиране

От думите ти сплитам морски възли-
опитвам се да впримча съвестта си.
Отдавна твоят свят ми се изплъзва.
За моя трябват сребърни компаси.
А този океан е ненаситен-
поглъща всички правилни посоки.
Вълните съскат: искам, искам, искам!
В очите ни е бездна от въпроси.
И само лудостта на онзи вятър,
без който, ти не би се сблъскал с мене,
ме кара да не мразя тишината-
от времето да оплета търпение,
докато се разминат ураганите
и слънцето изгрее трайно в мислите...
Нали целта на всяко земно плаване
започва и завършва със: Обичам те!