ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Метачката

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

събота, 1 декември 2012 г.

Метачката

Беззъбата усмивка на глада
ме среща всяка сутрин по шосето.
Поглежда тъжно някъде през мен
и продължава да премита битието.

Но как да изметеш за ден света,
прашасал от тегобите на времето,
когато скърца в мислите страхът
и ти задръства със отрова вените.

Метлата драска сивия асфалт.
Тълпата подминава апатично
беззъбата усмивка на глада,
а тя събира свойта самоличност

сред фасове и гниещи листа.
И някак си ме удря през лицето
щампованият надпис „Чистота”
на мантата и. Точно под сърцето!