ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: *****

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

вторник, 4 декември 2012 г.

*****

******

Тя не спи. И отекват въздишки
в почернялото, зимно небе.
Гръмотевично блъскат се мисли.
Вият в тъмното зли ветрове.

Тя мълчи. Изранена от думи.
Изцедена от празни души.
Като птица в окото на буря
безнадеждно към края лети.

Тя заспа. И проплака зората
със снежинково бели сълзи.
Потрепери от мъка земята.
Разпиляха се тъжни вълни
по брега, дето нейните стъпки
още парят. Морето замря.
Как сред толкова бурени мъртви,
живо цвете откъсна смъртта?...