На слънцето последните искри
облизаха прозорците лениво.
През облаците мигнаха звезди.
Две котки се протегнаха сънливо.
Изпратих рутината на деня
и тръгнах по пътека към небето.
Пред мен със газени фенерчета в ръка
вървяха няколко мечти. Полека-лека.
Усещах как ухаят на липи.
Докосна ме звънливият им шепот
и всичко в мен започна да трепти
с детинското очакване за нещо.
А нещото, бе малкият ми свят.
Издигнал кули до Луната, моят замък,
блестеше в тъмната прегръдка на нощта.
Дочувах тихото „Здравей” от всеки камък.
Захвърлих бремето на земния човек
и яхнах лекокрилата си мисъл.
Отново в къщи... И отново съм на пет...
И имам право да живея както искам.
Поздравления! Приказно и въздействащо.. поне за който умее този начин на "пътуване", почувствах се на друго място и в друго време :) Благодаря!
ОтговорИзтриванеТочно когато си помисля, че няма да мога да напиша нищо свястно се появяват такива стихове. Сякаш детето в мен се събужда от дълъг сън... Хубаво е! Радвам се, че си го усетила и, че детето в теб те е отвело там където си била щастлива. Усмивки от мен!
ОтговорИзтриване