ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Монолог на един феникс

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

четвъртък, 27 септември 2012 г.

Монолог на един феникс

Спряло е времето.
Някакви слепи минути
бавно опипват деня.
Плъзват пръсти

по грапавото на думите;
човъркат в сърцето ми
онази пукнатина
от която никнат
огнените стебла
на очакването...
Още една мисъл
и ще се самоизпепеля.
Ако пламна
както аз си знам,
ще се юрнат да ме спасяват
от най-неочаквани места,
а не искам...
Как да им обясня,
че съм феникс
и животът ми се отмерва
не от стрелки,
а от хилядите малки смърти
разпилени по пътя ми...
...за да удари накрая
свещеният час на Любовта
и да сложи нещата
по местата им...