Вчера се разминах с група наркомани... Стари познайници на квартала.
Стегна ме гърлото. Нещо хвана душата ми и я запрати с всичка сила в
бездната на реалността. Отвратително е усещането да се разминеш с живи
мъртъвци. Иска ти се да им треснеш по
един шамар, да ги разтърсиш, да разкъсаш гърдите им и да им покажеш, че
все още имат сърце, което тупти напук на самоубийствената им
зависимост...
Но не направих нищо... Подминах.
Останаха само объркани думи...
Удавници
На онова дълбоко
няма спасителен пояс...
Няма и коса, за която да се издърпат.
Единствената свързваща нишка
с останалия свят е струйката въздух,
която дразни ноздрите им,
щипе небцето им
и нахлува в белите им дробове
без дори да го осъзнават.
На онова дълбоко,
присъстват в статистиката,
но отсъстват от живота.
Заменят храната и водата
с грамове бял прах
и бавно, но сигурно
заличават личността си.
На онова дълбоко
не чуват изтерзаните гласове
на близките си.
Нямат мечти.
Нямат надежди.
Нямат нищо...
Спускат се в пропастта,
докато нишката не се скъса...
Единственото, което остава след тях
са празните опаковки на душите им,
напомнящи на балончетата въздух,
които издишат удавниците...
Останаха само объркани думи...
Удавници
На онова дълбоко
няма спасителен пояс...
Няма и коса, за която да се издърпат.
Единствената свързваща нишка
с останалия свят е струйката въздух,
която дразни ноздрите им,
щипе небцето им
и нахлува в белите им дробове
без дори да го осъзнават.
На онова дълбоко,
присъстват в статистиката,
но отсъстват от живота.
Заменят храната и водата
с грамове бял прах
и бавно, но сигурно
заличават личността си.
На онова дълбоко
не чуват изтерзаните гласове
на близките си.
Нямат мечти.
Нямат надежди.
Нямат нищо...
Спускат се в пропастта,
докато нишката не се скъса...
Единственото, което остава след тях
са празните опаковки на душите им,
напомнящи на балончетата въздух,
които издишат удавниците...
Няма коментари:
Публикуване на коментар