ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Опит за портрет

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

събота, 25 август 2012 г.

Опит за портрет

В уютната прегръдка на вълна
се буди утрото. Разпръсва диаманти.
Блести морето в поглед на жена
и плавно следва полета на чайките.

Танцуват с бриза пясъчни коси.
Солта искри по нежната и кожа.
А тя мълчи и жадна за лъчи
попива всичката любов, която може.

Разхожда се безмълвно по брега.
Без минало. Без утре. По усмивка.
От мислите и капе тишина.
Под стъпките и не кънти въздишка.

Щастлива е. Познах я по смеха
и птицата на лявото и рамо,
която кръстих тайно Свобода.
Помолих я да ми позира само

за миг. Защото тази красота
не бива да отплава със вълните.
Не се рисува лесно Вечността,
но докато съм жива - ще опитвам!