Понякога

Поемам дъх след дъх като упойка
във промеждутъка от две прегръдки.
Така и не разбрах кога и колко
от себе си е нужно да откъсна.
И някак ми е странен механизмът
на вземане и даване в живота.
Когато давам- никого не питам
и не очаквам- равносилно е на болка.
Но явно нещо някъде ми куца
в изграждането на обратна връзка
или съм изпреварила часа си
и в бъдещето вятърно препускам.
Не искам да превръщам близостта си
в храна за отминаващото време.
Изтривам планината от въпроси
и се обличам в обич и търпение!