ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Вдъхновение

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

вторник, 14 януари 2014 г.

Вдъхновение

Не вярвам, че ръцете ми са вързани,
дори когато трудно ги протягам-
все някой трябва да развързва възлите
и свободата да му е награда.
Защото всичко скрито вътре в хората-
дали от страх или от алчност - ще изплува,
а няма ли убежище за болката
душата бавно се самолинчува.
Разбирам, че небето е измислено,
а мъртвите звезди са просто спомен
за някакво космическо единство
и Бог - като една любов огромен.
Навярно за това дълбая в себе си
и доизмислям черно-бялата безкрайност.
Със цветовете от едно обичане
създавам своята божествена реалност.