ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: С цвят на вечност

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

събота, 28 декември 2013 г.

С цвят на вечност

Летях насън- един изкусен Джонатан
в женски вариант. Летях сама.
Крилата ми блестяха. Чувах хората,
но някак глухо, като през стена.

Намерих връх в средата на небето
с гнездо от тишина... и там заспах.
Когато се събудих беше светло.
От гледката сърцето ми замря.

Земята като бисер насред мрака,
пулсираше с изящна белота.
Безброй звезди подобно птици в ято
рисуваха космическа дъга.

Понечих да се гмурна в цветовете,
но в този миг ръката ти ме спря...
Докато аз съм спяла - ти със трепет
за мен си нарисувал вечността.