Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

неделя, 5 юни 2011 г.

На никъде


Кажи му - живот- и не питай,
къде разпиля младостта ти.
На нощите дивият ритъм
все още спохожда съня ти.
Но ти не си ти и е странно.
Сред пепел от страст вулканична
два скелета тъжно напомнят
за някаква обич предишна.
Объркано ровиш в сърцето.
Блуждаещо слушаш гласа си,
но няма и помен от трепет
сред кратер застиващи чувства.
Единствено вятърът -скитник
намира подслон в руините.
Забиваш в земята свещичка
и тръгваш самотно. На никъде.

събота, 4 юни 2011 г.

Наградата на ковача

Желязото горещо се кове-
изстине ли- магията изчезва,
тъй както чувствата в човешкото сърце
умират ако с грубост ги изцеждаме.

Днес хората отричат нежността
и все по-рядко стават за ковачи.
Забравят колко е чуплива любовта
и колко тежък чук е тяхното очакване.

Когато майсторът извайва своя меч,
не мисли за кървящите си пръсти,
не смята кой какво ще му даде
и колко шансове за друг живот пропуска.

Отдаден на отлитащия ден,
притиснат от ограбващото време,
ковачът гони с устрем съвършен
прецизността във всяко свое изпълнение.

Приключи ли - забравя за потта,
за болката... За тежката умора.
Наградата - желязо със душа
и нечуплива обич към света и хората!

четвъртък, 2 юни 2011 г.

Стихове по пясъка

Морето ми говори за любов
а аз политам метри над земята.
Една вълна препуска в див галоп
и нежно се разбива пред краката ми.

Вълшебна песен. Странен монолог.
Тук миналото се размива и изчезва.
На щастието детският възторг
тупти в гърдите ми с нестихваща надежда.

Не искам нищо. Толкова съм аз,
че вятърът с усмивка проговаря:
"Добре дошла в красивия Бургас."
"Добре дошла" - морето ми повтаря.

И ето ме отново у дома-
в палат от облаци, сред чайки, смях и плясък.
Издишам тихичко едно: БЛАГОДАРЯ
и вместо стъпки пиша стихове по пясъка.