Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

понеделник, 10 декември 2012 г.

Не е просто сняг



Под юрган от топли мисли
крия малкия си свят,
а навън безброй снежинки
като детски смях валят.
Става бяло, светло, чисто.
Цялата земя блести.
Снежко ще затрупа всичко
с двеста метра добрини.

Хората ще искат бързо
в къщи да се приберат
и край топлото огнище
приказки ще завалят.

Някой ще обича някой.
Времето ще спре.
Този сняг е стар Вълшебник-
знам го от дете!...

вторник, 4 декември 2012 г.

*****








******

Тя не спи. И отекват въздишки
в почернялото, зимно небе.
Гръмотевично блъскат се мисли.
Вият в тъмното зли ветрове.
Тя мълчи. Изранена от думи.
Изцедена от празни души.
Като птица в окото на буря
безнадеждно към края лети.

Тя заспа. И проплака зората

със снежинково бели сълзи.
Потрепери от мъка земята.
Разпиляха се тъжни вълни
по брега, дето нейните стъпки
още парят. Морето замря.
Как сред толкова бурени мъртви,
живо цвете откъсна смъртта?...

събота, 1 декември 2012 г.

Метачката



Беззъбата усмивка на глада
ме среща всяка сутрин по шосето.
Поглежда тъжно някъде през мен
и продължава да премита битието.


Но как да изметеш за ден света,
прашасал от тегобите на времето,
когато скърца в мислите страхът
и ти задръства със отрова вените.

Метлата драска сивия асфалт.

Тълпата подминава апатично
беззъбата усмивка на глада,
а тя събира свойта самоличност

сред фасове и гниещи листа.

И някак си ме удря през лицето
щампованият надпис „Чистота”
на мантата и. Точно под сърцето!

Къща за гости


Все така съм уютна и тиха,
като къща в случайна пресечка,
до която не би стигнал с питане,
нито просто така - по погрешка.


Все така няма стражи на прага ми.
Преминават го само избраните-
тези дето разчитат душата ми
издълбана в студените камъни.

Още пее щурче до огнището

и цъфтят във кратунки мечтите ми.
Все така ме привличат различните
светове. И затварям очите си,

за да видя цвета на усмивката,

да запомня звука от докосване.
Все така, вместо плевели-питанки,
си отглеждам любов безвъпросна...

петък, 16 ноември 2012 г.

Изкачване




















Дали защото разполагам с вечности,
изгубих осезание за липса.
По пътя си –през долини и хребети,
флиртувам видимо със бялото на листа, 
докато не усетя тишината му,
разтворена във чашата ми с вино.
Наслада е тръпчивото очакване
и деликатното отсъствие на минало.
Дали защото ме владеят обичи
и лесно се превръщам в огледало-
не бягам от човешките си слабости,
особено когато са начало
на дългото изкачване към себе си.
Най-вярното ми куче е Животът.
Най-смелата ми крачка е последната,
а хората са върхове-уроци.

петък, 9 ноември 2012 г.

Букет за Лара :)

Не обичам скъсани цветя
и за това реших да ти направя
букет от ноемврийски небеса
завит прилежно в целофан, със вяра,

че земният ти път ще бъде лек,
а щастието мил и верен спътник.
Червена панделка, три стръкчета късмет,
една любов, която да прегръща

душата ти. Космически уют.
Приятели, с които да споделяш
най - ценното си време - днес и тук.
Честит твой ден, приятелко от мене :) :) :)

С обич!

вторник, 23 октомври 2012 г.

Есенна поличба

Не усетих кога заваля.
Заподскача дъждът между клоните.
Стара, мокра до кости жена
уморено се спря под балконите.

Изпокриха се котки, деца,
млъкна някак внезапно кварталът.
"Тишина... Тишина... Тишина"-
монотонно запя листопадът.
"Тишина... Тишина... Тишина"-
преповтарят хорово капките...,
а до мене върви есента
и рисува поличба за щастие.
Не усетих как слънце изгря.
Две дъги се разляха в небето.
"Красота... Красота... Красота"-
чух щастливо да шепне сърцето.

сряда, 10 октомври 2012 г.

Завръщане


Боже, как се привързвам-

като цвете към слънце,
като птица към облак
имитиращ орел.
Как се стяга болезнено
в сърцето ми възел,
задушава вината ми
и ме дърпа към теб.
Но за бягство не мисля.
Скачам в огъня боса.
и танцувам докато
стане въглен страхът,
а когато угаснат
всички смешни въпроси
сядам тихо край своя
изгорял кръстопът
и рисувам лика ти
с оцелелите думи.
С оцелелите чувства
те издигам в тотем.
После бавно напипвам
на живота си пулса.
Ставам път и посока.
И се връщам... при мен!

вторник, 9 октомври 2012 г.

Тръгвам

Прашни прозорци. Кални стъкла.
Като очи, неплакали с вечност.
Вятър-бездомник тръшва врата,
лизва косата ми и изчезва.

 Дълго стоя пред смълчания праг-
тежко се стъпва в отминало време.
Колкото повече гледам назад,
толкова по-малко има пред мене.

Няма да влизам! Просто дойдох,
да се сбогувам – както е редно.
Нося ти спомен, вместо букет.
Тръгне ли с мен- ще изчезне безследно.

Ти го зарий под трънливия храст.
В тихото утро на някоя пролет,
той ще възкръсне с бледосин цвят-
късче небе, сътворено за полет. 

четвъртък, 27 септември 2012 г.

Оставам

Кога се уморих от този свят-
така и не разбрах, но ми е сиво
сред клоуни с добре трениран смях
и  тяхната представа за красиво.

Не ги виня. Знам, сляпата съм аз.
Крещящо лъскава ми идва суетата.
Не мога да прикрия с очила
вродените недъзи на душата.

Не мога да жонглирам със съдби,
да се премятам по въжета от илюзии,
когато в мен незримото шепти,
че друг ще плаща земните ми дългове.

Отказвам се да вярвам в светове,
които не усещам със сърцето си.
Оставам Там- на Седмото небе
и малката Планета на Поетите.

Монолог на един феникс

Спряло е времето.
Някакви слепи минути
бавно опипват деня.
Плъзват пръсти
по грапавото на думите;
човъркат в сърцето ми
онази пукнатина
от която никнат
огнените стебла
на очакването...
Още една мисъл
и ще се самоизпепеля.
Ако пламна
както аз си знам,
ще се юрнат да ме спасяват
от най-неочаквани места,
а не искам...
Как да им обясня,
че съм феникс
и животът ми се отмерва
не от стрелки,
а от хилядите малки смърти
разпилени по пътя ми...
...за да удари накрая
свещеният час на Любовта
и да сложи нещата
по местата им...

сряда, 19 септември 2012 г.

Тантра



Твоите мисли по моята кожа...
Сякаш танцувам с огън.
Ако след малко стана пламък
ще си с вина виновен.


Знам, че така се ражда Слънце
в някоя мрачна Вселена.
Виждам душата ти- златно зрънце.
Обич покълва в нея.

Бавно прокарваш нежен поглед

по устните ми засмени.
Уж е септември, а сякаш пролет
грейва в две топли длани.

Времето спира зашеметено

дъх ако с дъх се слее.
Нека на пепел стане тленното
щом любовта живее.

Предчувствие



Изнизаха се трийсет и една,
така ще се изнижат още двайсет.
Осъдена на доживотна свобода
душата ми ще продължи да странства.


Навярно ще се влюбвам до несвяст
поне шейсет милиона пъти още,
а после ще разказвам любовта
хиляда и една вълшебни нощи.

Обсебена от чужди небеса,
ще търся непознати измерения
докато не износя и родя
плода на всяко земно вдъхновение.

Накрая ще си тръгна като дъжд
объркал своя път към планината
с валящите очи на някой мъж.
Неразгадана. Неоткрита. Непозната.

Писмо до себе си


Разкрий ми бавно всичките си тайни,
макар от толкова небе да се задавям,
макар от толкова любов да ослепявам.
Дари ме с чувства топли, всеотдайни.


Пази очите ми от грозното в човека
дори когато ме замерва с ядна злоба,
дори когато ме заравя жива в гроба
пак нека бъда негова опека.

Не ме оставяй дълго на земята,

дори да раждам златен плод от корен,
дори да бъда покрив за бездомен,
не ми оплитай със зависимост крилата...

Обичай ме, когато те проклинам

дори от думите ми да се раждат бури,
дори от сълзите ми да се сриват кули.
Обичай ме! Престанеш ли – загивам.

Има и такива мъже



Той е рицар от кръв и от плът.
Изковал си е броня от нежност.
Влиза в бой за сърцето ти пръв
и се бори с ума до последно.


Благороден е. Мрази лъжи.
Знае как да докосне света ти
без да граби или руши
Той е верен докрай на честта си.

Не обича подмолни игри.
Ако губи – го прави по мъжки.
Даже смъртно ранен да кърви
ще си тръгне с умерени стъпки...

...а след него ще пеят звезди.
Ще се раждат вселени от обич.
Сто слънца, сто луни, сто мечти
ще остави за теб. Да го помниш!

събота, 1 септември 2012 г.

Добрата новина



Добрата новина е, че си тук-
на няколко пресечки от съня ми.
Най-краткият и безболезнен път
сред тихото отсъствие на думите.


Най-топлият от всички ветрове,
които помни моята пустиня.
Добрата новина е... Те са две,
че в този сън сме будни и ни има.

събота, 25 август 2012 г.

Опит за портрет



В уютната прегръдка на вълна
се буди утрото. Разпръсва диаманти.
Блести морето в поглед на жена
и плавно следва полета на чайките.


Танцуват с бриза пясъчни коси.
Солта искри по нежната и кожа.
А тя мълчи и жадна за лъчи
попива всичката любов, която може.

Разхожда се безмълвно по брега.

Без минало. Без утре. По усмивка.
От мислите и капе тишина.
Под стъпките и не кънти въздишка.

Щастлива е. Познах я по смеха

и птицата на лявото и рамо,
която кръстих тайно Свобода.
Помолих я да ми позира само

за миг. Защото тази красота

не бива да отплава със вълните.
Не се рисува лесно Вечността,
но докато съм жива - ще опитвам!

неделя, 12 август 2012 г.

Удавници

Вчера се разминах с група наркомани... Стари познайници на квартала. Стегна ме гърлото. Нещо хвана душата ми и я запрати с всичка сила в бездната на реалността. Отвратително е усещането да се разминеш с живи мъртъвци. Иска ти се да им треснеш по един шамар, да ги разтърсиш, да разкъсаш гърдите им и да им покажеш, че все още имат сърце, което тупти напук на самоубийствената им зависимост...
Но не направих нищо... Подминах.
Останаха само объркани думи...

Удавници

На онова дълбоко
няма спасителен пояс...
Няма и коса, за която да се издърпат.
Единствената свързваща нишка
с останалия свят е струйката въздух,
която дразни ноздрите им,
щипе небцето им
и нахлува в белите им дробове
без дори да го осъзнават.
На онова дълбоко,
присъстват в статистиката,
но отсъстват от живота.
Заменят храната и водата
с грамове бял прах
и бавно, но сигурно
заличават личността си.
На онова дълбоко
не чуват изтерзаните гласове
на близките си.
Нямат мечти.
Нямат надежди.
Нямат нищо...
Спускат се в пропастта,
докато нишката не се скъса...
Единственото, което остава след тях
са празните опаковки на душите им,
напомнящи на балончетата въздух,
които издишат удавниците...

понеделник, 6 август 2012 г.

Песента на тишината




Тишината звучи като песен,
от която се раждат мечти.
Някой слуша щастливо-унесен,
друг прилежно рисува звезди.

Аз приседнала плахо зад листа
само чакам да падне нощта
и прегърнала твоите мисли
да разтворя безстрашно крила.

Обожавам небето ни нощем,
ароматът на лунни цветя
и щурците с цигулки от восък,
и вълшебния дъх на трева...

Обожавам вселенския шепот
скрит в едно срамежливо: „Здравей”.
Тишината е пълна със ноти
И запявам... Ще пееш ли с мен?

петък, 3 август 2012 г.

На Сашо

„ ...Да бъде хлябът бял - не е достатъчно.”
Стефан Цанев


Страхливецът забива нож в гърба.

Приятелят оглежда се в очите ти,
готов на най-отровната стрела
да спре летежа... Със гърдите си.

Страхливецът се крие като плъх.

С подмолност храни болното си его.
Приятелят разпъва се на кръст,
но не почерня светлото ти чело.

Страхливецът измисля сто лъжи

и нагло ти се хили във лицето.
Приятелят с две истини цери
потъпканите рози във сърцето ти.

Страхливецът засища своя глад

с остатъци от чуждата вечеря.
Приятелят омесва топъл хляб
със двете си ръце... И го споделя!


четвъртък, 12 юли 2012 г.

Обичам те докато ме забравяш



Ще ме забравиш и това ми е утеха,

защото няма да боля. Така реших!
Дори без мен ти имаш своята пътека
и обич към която да вървиш.

Небе си имаш - толкова огромно,
че сто дивачки като мен ще побере.
Ще мина и без драматично" Сбогом".
До глупост вярвам, че така е най-добре.

Каквото съм ти дала - от душа е.
Не можеш да ми върнеш нито миг.
Животът ни напомня надпревара,
но вярвам също, че е като този стих -

свободен и безгрижен, пълен с нежност.
Сълзите са единствено за цвят.
Обичам те, но някак твърде вечно,
за краткото ни време в този свят.
                                                              

вторник, 29 май 2012 г.

Защото се /те/ обичам

Понякога изчезвам от света.
(поне от този, в който теб те има),
защото имам нужда да валя,
а теб те дразнят мокритe ми рими.

Не те привличат диви цветове.
Не те усмихват горски водопади.
Ти искаш да болиш като сърце
обсебено от старите си рани.

Но аз не мога! Нямам твоя лукс
и по рождение съм бедна - откъм време.
Задавя ме горчивият ти вкус
и тихият ти ужас от летене.

Изнасям се от тъжния ти ден.
Остана ли - на теб ще заприличам,
а две тъги са истински проблем...
Отивам си, защото се /те/ обичам!


неделя, 29 април 2012 г.

Неделя ли?



Неделя е ден за обичане.
На пейката в близкия парк
момче нежно гали момиче,
а слънцето свети за тях.

Светът ги следи неприлично
през поглед на малко дете,
смехът му от храста наднича.
Момиче обича момче.

И пейката тихо полита
сред облак от нежни слова.
Зад храста се чуди мъникът:
„Нима е възможно това”...

Неделя... Момче и момиче.
Летящата пейка. Дете.
И толкова много обичане,
а толкова малко небе...

петък, 20 април 2012 г.

El Camino





Този път е дълъг като сън,
в който някак все не те достигам.
Може би така е по-добре.
Губейки се в тебе...се намирам!

Падам от един измислен връх,
но пък на крака се приземявам
и се уча да обичам до без дъх...
И се уча да не притежавам!

Виж ме – малък, смешен къс Живот...
Трае колкото да се усмихнеш.
Другото е блудкав монолог,
адски драматичен... и излишен.

Важно ми е просто да вървя,
даже с риск съвсем да се разминем.
Страшно дълъг път е любовта,
но си струва ако краят е взаимен!!!

вторник, 10 април 2012 г.

НЕ стихотворение



Това, което вързва свободата,

не е хартия с мирис на небе,
а пълните със "Не"- та предразсъдъци
пропити във човешкото сърце.

Там няма лабиринти с минотаври,
но е задръстено от ярост и вини.
Кървящи от илюзиите рани
не се лекуват с нови сто лъжи.

Тъй често скока бъркаме със полет,
безкрайното пропадане - със смърт.
Наричаме ината твърда воля,
за дъното твърдим - потънал връх.

А всъщност болката е тайната ни дрога.
Страхът ни - оправдание да спрем.
Животът е бездарен, глупав клоун,
понеже ни обрича да умрем.


И толкова сме НЕ, че чак ни няма,
докато някой ден смъртта не каже "Да"!
След НЕ живелите единствено остава
една безлична и безцветна НЕ тъга!!!

сряда, 21 март 2012 г.

Заветът



Не виждам. Ослепях от чудна жажда...
От пръски слънце в лепкавия мрак...
Сънувам океани от надежда.
Мечтая все един и същи бряг.


И с риск да се удавя в плитчините-
помъквам кръста си през бурните вълни,
подмятана от хорското двуличие,
но пълна с вяра в хорските души.

Не се засища вълчи глад с огризки.
Поиска ли животът – ще му дам
едничката си риза. Необличана.
Перцата от крилата си ще дам.

Докато не остана по усмивка,
по себе си, по няколко мечти,
надраскани набързо върху листа
от сляпата ми обич. С послепис:

„ Живее ли ти се – живей!
Лети!
Бъди! „

събота, 18 февруари 2012 г.

...




Не можеш да ми вземеш стиховете...,
нито аз мога да се отрека
от онова, което ги е написало...
Така че, приятелче... Оставаш!
През мъглата от съмнения
и колебанията на непостоянството...
През подвижните пясъци на Егото
и фалшивите НЕ -та на разума...
Минавайки на ден по милиарди пъти,
разстоянието между мен и теб,
отново заспивам с извода,
че Животът, който сърцето пише
няма нищо общо с реалността...
Много по-хубав е от нея...
И съвсем достъпен...
Стига да поискаме!!!
А аз искам...
И мога!!!

сряда, 15 февруари 2012 г.

Задкулисно




Не е нужно да правиш нищо.
Аз отдавна съм се отказала
да чета йероглифите на въздишките
или да чувам недоизказаното.
Нямам нужда от доказателства,
нито от думи излишни...
Сърцето е като камбана-
и мъртъв вдига. Излишно е
да си говорим глупости-
кой кого, как е подвел...
Кой кого, уж случайно, излъгал е.
Любовта не е смъртен дуел,
в любовта няма време за лутане...
Не е нужно да падат звезди,
да умират планети и залези.
Любовта не понася сълзи.
Любовта не изрича: „Мразя те”!
Тя еТУК и СЕГА! Не е сън!
Не е спомен от болка и нямане.
Тя е дъх... и усмивка..., и звук...,
и така ми напомня на раждане...

неделя, 5 февруари 2012 г.

Любов = Живот



Какво са сто псевдо-любови, пред една истинска?
Онази, която ме отучва от навика,
да си измислям небивалици,
и не угоява , и без това,
наследствено обремененото ми его.
Стръмен е пътят към тази любов
и няма указателни табели.
Само една гола интуиция
води слепите очи на разума,
а единствената романтика
е хлябът разчупен на две
вечер край огъня.
Тя е строга и неподкупна,
няма време за мръсни игри
и сделки с дявола.
Мислите, които я вълнуват са:
как да остане в сърцето на другия
без да изгуби себе си;
как да се съхрани цяла
когато другата и половина
се разхожда извън тялото...;
как да не забравя,
че има само настоящия миг,
че устните, които целува днес-
утре може да са студени,
ръката, която стиска - да я няма,
очите, в които се оглежда- да са празни...
Искам любов, след която да няма живот,
а не някакви псевдо-драми,
които те държат повече мъртъв,
отколкото жив и уж след тях оцеляваш...,
за да разбереш, че всичко...
е било самоизмама!!!

сряда, 1 февруари 2012 г.

ЗАЩО СИ ТРЪГВА ЛЮБОВТА



...защото сценарият не струва
или актьорите са слаби...
И има прекалено много думи,
и адски много запетаи,
и паузите са огромни-
достатъчно , за да изстинат,
ах, кой нещастник ги излъга,
че любовта се режисира.
Не са бездарници,
но дразнят с аналитичния си разум.
Измислят си, че всичко знаят.
Не помнят от какво се пазят.
Забравят своята спонтанност
и търсят евтините роли.
Представят си, че са щастливи-
не виждат смисъл да говорят.
Очакват не каквото дават.
Забравят колко им остава
и все не им достига смелост,
и пак моментът отминава...
(или мастилото им свършва
преди да донапишат края).
Каква нелепа страст към Ада,
когато стискаш ключ за Рая...

петък, 27 януари 2012 г.

Белова на едно стихотворение



Убиваш ми в сърцето, но уви.
Жените сме докрай гостоприемни.
Отворим ли за някой мъж врати,
забравяме да ги затворим. Уморени,
очакваме да пламне пролетта
с приятното ухание на обич,
но вместо нея идва есента
и уж сме с него, а се чувстваме бездомни.
Завъртам ключа. Хвърлям го назад.
Подстригвам си косата... и мечтите.
Така широк е този пъстър свят-
та все на някой ще му се обича.
Накъсвам всички стари чернови.
Обличам най- искрящата усмивка.
Животът няма време за сълзи
и не на всеки дава титлата „Щастливка”...

Обичам или не, с теб и без теб,
съдбата ми е да вървя напред!

Усмихнато стихотворение



Останала ми е една усмивка.
Не може да я вземе никой дявол.
Каквото и да става - зъби стискам
и смело към върха си продължавам.

Усмихвам се на тихата си лудост,
на времето прекарано в безгрижност.
Забравям всички глупави заблуди-
да помниш болката е толкова излишно.

Усмихвам се на някой стар приятел,
на онзи мъж, на бабата отсреща
и осъзнавам колко съм богата,
раздавайки усмихната надежда.

Останала ми е една усмивка,
но от вълшебните-дадеш ли я на някой,
животът с хиляди усмивки ти откликва.
Не ми ли вярваш? Усмихни се и почакай... :)

събота, 7 януари 2012 г.

Слънчево затъмнение




С протегнати към нищото ръце
крада от светлото на уличните лампи.
Когато няма слънце и небе,
когато мислите ми злобно интригантстват,
когато се разпадам на тъги
и даже пропастите ми остават без опора,
а този свят иззидан от стени
ме блъска яростно сред глутница от хора,
дочувам шепот на душата-единак:
"Не се продавай за трохи от чужда вяра."
Уверено преглъщам буца мрак
и продължавам да се уча... Да изгрявам!