Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

петък, 17 април 2009 г.

Шизофрения

Пространството е обсебено от думи.
Не остана място за въздух,камо ли за любов.
Нещо ми е заседнало в гърлото-
всъщност буцата си е старата,само поводът е нов.
Обаче(нали съм пич),ще я преглътна,
или ще я изхрача като последен гамен
в някоя локва,посивяла и мътна,
чието отражение няма нищо общо с мен.
Ще завия набързо зад поредната драма,
забила в душата ми грозните си пипала
и макар от сълзите ми капка смисъл да няма,
ще се самоизплача и ...ще продължа.
А думите нека като стигми отварят
кървави рани в подивялата ми душа.
Понякога болката е спасително приземяване
за самоубийствените пориви на дързостта.
И макар да твърдя,че грам не я обичам-
най-бързо от болката се уча на любов.
Върви разправяй после,че не си мазохистичен...
Ама че побъркан...,шизофреничен живот!

СЕГА И ТУК




Видях залези!!!
Хиляда на брой...
Стичаха се по душата ми
на малки кървави вадички.
"Този път ,няма да оцелея"-си мислех...
"Ядец"-отвърна Вселената-
"ще живееш и още как.
Хиляди пъти по щастлива.
Няма да притежаваш,
но няма и да те имат:
Ще бъдеш залез-
параван за влюбени,
смелост за самоубийци-
вдъхновение за поети!!!....
Ще живееш и ще те има!
Мактуб!!!"
Хиляда и първият залез изгря
за да ми напомни:
Жива съм:СЕГА И ТУК!!!...
Автотренинг

Да възпитаваш търпение,
когато мислите ти летят
със скоростта на светлината-
си е чисто предизвикателство
(или дяволско проклятие)....
...Да отблъснеш с любов,
когато злобно те нападат-
е трудно за разбиране понятие....
...Да стиснеш зъби,
да се спреш,да замълчиш,
да се предпазиш от отровата на думите,
когато вътре в теб гневът крещи-
е едновременно геройство и предателство!
Но ти го можеш!!!
Можеш го, нали-
езикът си отровен да прехапеш.
И даже вътре в теб да прокърви
на провокациите няма да се хванеш,
защото с думите освен да нараниш,
не ще постигнеш друго.Смисъл няма!
Преброй до десет и не спирай да мълчиш!
Видя ли?...Просто слухова измама...
Обича ми се!

Когато ангелът затвори очи,
нещо хлопва-
затваря се врата,
за да се отвори пропаст.
Мъглите над нея застиват.
Толкова е бездънна,
че мога да видя Вселената
от другата й страна...
...Дали не полудявам?
А може би е по добре така:
Живот подчинен на сетивата.
Вместо ръце - крила,
и душа, в която могат да се поберат
всичката болка и радост по света.
Не искам да проумявам!!!
Не съм дошла за това!
Обича ми се!
Само така ще го понеса
този ненормален живот...
...Само така!

Целувката на деня

Когато утрото целуне клепачите ти
с първия лъч светлина,
осъзнаваш,
че целият живот си струва
само заради една
такава целувка...
Изживей тази красота!
С леки стъпки покори деня
и после в стих един го нарисувай-
да знаят тези,дето след теб ще вървят,
че съвършенството
в една целувка съществува.

Утринна молитва

Ти,който си някъде Там-
в усмивката на слънцето,
в шепота на листата ,
в полъха на вятъра...
Ти,който ме даряваш с усещането,че знам
всички тайни скрити в душата ми...
...Бъди до мен и ми помогни
да изживея този прекрасен ден
по възможно най-красивия начин.
Изпълни сърцето ми
с разбиране и топлота
и ми дай сили
да превърна облаците в цветя,
които да пръсна в душите
на всички хора по земята.
Ти ,който подклаждаш огъня в сърцата
и даваш смисъл на нещата-
дари ме със смелостта да бъда различна,
изгори съмнението с усмивка
и не спирай да ми напомняш,
че съм родена за едно-
за да обичам !!!

Цветен миг ( Краси Данов и Innocence)

Как странно животът преплита пътеки-
два пътя се сливат в един кръстопът.
Подай ми ръка,а в сърце нека свети
свещичка,която да пази мига.
Мигът е безценен, свещичката тлее,
сърцето безспирно, ритмично тупти
И чайката нейде високо се рее,
а, слънцето жарко гори....

и нежно ни гали копнежна въздишка.
Сияе небето .Хиляда дъги
изпращат своята цветна целувка
и дъжд от усмивки вали
Усмивки вълшебни и погледи мили,
косите небрежни, на сянка се скрили,
Тъгата я няма, смехът заразява,
дъгата голяма, тя цветна остава..

Любовта е в кръвта ми

А бягаха годините лудешки.
В галоп препускаха щастливо-тъжни дни.
Хиляда бури разлюляваха сърцето,
напук неспряло още да тупти.
Изстръгваха се корени със болка.
Любови се откъсваха със вик
от моята душа.Не помня колко
илюзии реалността разби.
Болезнено се учех да живея
по някакви непоносими правила,
а вътре в себе си за свобода копнеех-
за всепоглъщаща,необозрима свобода...
И всичко беше толкова напразно-
сълзите,самотата и страха...
Да дишам,всъщност лесно се оказа.
А любовта?-Тя просто ми е във кръвта!

Ела

Мислите ти разкъсват тишината
като разплакана цигулка.
Чувам те с душата си-
нота,толкова нежна и малка,
че мога да те побера в едно желание,
за да те осъществя,
преди ръждата на сълзите
да покрие живота ти с тъга.
Виж-аз още не съм се научила
да лекувам сърца
от разбити надежди.
И аз като теб-все още гоня
бялата лястовица на любовта
по пътеки от неизбежност
и скрити разочарования.
Знам какво значи да си сам!
Знам,но не се чувствам жалка.
Затова захвърли тези настроения
и ела...,
...ела да помечтаем заедно.

Дъжд от въпроси

(Gentiana & Innocence)


Влизал ли си в стаята на самоубиец?

Знаеш ли какво е да чувстваш

последните му дихания

преди реалността да го разбие

в стената на собствените му желания

и да оглозга до кокал душата му?...

Оглеждал ли си се в кривите огледала

на недоносени мечти, с криле закърнели,

когато устните шепнат, а тишината

заключва думите зад метални каси,

за да царува безвремието и наглостта

да ти задава циничните си въпроси?

Мразил ли си се,защото не си ти,

а някакво хленчещо твое подобие

завързало мислите си за чужди очи,

изгубило и последната си капка хлъднокръвие ,

с ръцете протегнати за трохи-подаяния,

от които присяда и още по-безумно боли?...

Има мигове, в които забравяш кой си ти,

лутайки се по безкрайни пясъчни дюни

под оловно небе и море без игриви вълни.

Дъжд или сълзи носят горчивия дъх на юни,

когато лятото още е босо дете

и с капризни пръсти чупи играчка-сърце.

Има мигове ,в които ,отчаянието като потоп вали,

и или успяваш да се хванеш за сламка...,

или светът продължава някак си да се върти...,

но без теб.А всъщност ти е трябвало толкова малко-

една усмивка,която да те приюти в топлите си ръце...

и да преоблече душата ти -подгизнала от болка.

четвъртък, 2 април 2009 г.

Стар навик

Защо отново тоя навик стар?
При теб се връщам,сякаш си единствен.
В кръвта ми лумва старият пожар.
Душата ми за теб е лист прелистен.
Защо отново тоя навик стар?
Сълзите ми от другия изтриваш,
на разума ми пак си господар
и всяка мисъл с жаден дъх изпиваш.
Защо отново тоя навик стар?
И тая стара страст - защо отново?
И вечно същият изгарящ ме пожар...
Цигара...Ти и аз...Защо отново?

Неизбежно е!

Неизбежно е -
колкото по-нагоре
се качваш,
толкова по-слаби
стават връзките
с очевидното.
Неизбежно е -
усещането за сила и самота,
което лъха
от поредния покорен връх!
Неизбежно е -
съмнението,
че във всяка една секунда,
можеш да се подхлъзнеш
в някоя пропаст,
независимо
от сигурното предчувствие,
че познаваш пътя
по който вървиш.
Неизбежно е -
някога да си крачил
по тая земя
и да не ти се прииска
да се върнеш отново тук.
Неизбежно е -
да не откриеш
част от себе си,
оглеждайки се
в очите на някой друг.
Неизбежно е....

Душа на призрак

Защо да знаеш,
че съм сянката на призрак ,
завързала душата си на възел.
По кривите пътеки на идеализма
вървях със болката от не една разруха...
и знам,че твоята реалност ми е чужда.
Далечни са ми земните ти пориви,
но въпреки това, днес си ми нужен,
особено след този дъжд от спомени
и мирисът на пролет във косите ни,
и сладкото от ягоди по устните...
Защо поне веднъж не ме попита ,
какво е чувството
в съня ти да съм спусната....
...отгоре...някак
и безмълвно да участвам
в една история без край или начало,
на две души обречени на нямане,
но паснали си някак идеално...
Защо да знаеш колко ми е хладно ,
когато трябва да те пусна,
да се върнеш
във своя свят- където мен ме няма...
Душа на призрак съм...
завързана на възел.

Строшена сантименталност

Счупи се!
Оная глупава
сантименталност в мен
се счупи...
Опръска ме дъжд
от натрошени емоции...
Втренчвам се наивно
във валящото отражение
на очите си
и откривам в хилядите стъкълца
остатъци от детството,
от болката и радостта,
от първите ми - невръстни стъпки
в празния свят на възрастните...
Хиляди остатъци
на преживени и отхвърлени моменти
и нито един цял миг ,
който да ме амбицира ,
за да продължа напред....,
освен някой завършен стих,
облечен в бели спомени-
последните парчета сантимент...

Какво е щастието???

Съзнанието ми е късче пергамент,
стаило вярата и мъдростта на друго време.
Дълбоко в мен кънти заветното:"Напред"!-
ни Бог,ни дявол този зов ще ми отнемат.
През писъка на слепия си страх,
с песен и надежда ще премина.
Понякога ще пея от тъга,
но във рефрените ще ме усещате щастлива,
защото всъщност нямам нужда от сълзи-
в сърцето нещо е написало:"Обичай!"
В душата някой ми е завещал едно :"Бъди!
Не се предавай!Продължавай!Дишай !Дишай!"
Съзнанието ми е късче пергамент
събрало тайнството свещено на живота,
изляло края и началото в рефрен,
където щастието е опитомената ми болка!

Да дочакаш щъркелите...

Гореше трепетно очакване в сърцето ми.
Копнежно ме докосна тишината.
Разлистиха се приказни съцветия ,
родени в пролетния щурм на свободата.
Намигнаха ми тихо орхидеите,
порозовели от въздишките на влюбени.
Деца препускаха щастливи по алеите,
надбягвайки се тайно с пеперудите.
Валеше пролет,а в стиха ми кацна слънце
и грейнаха от обич ,златни думите.
На музите посято нявга зрънце,
разцъфна в нежността на теменугите.
И ми е цветно пред очите,в мен е пълно,
ята от щъркели прелитат над града ми-
със тях и щастието мое се завърна,
за да превърне пак във приказка деня ми...