Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

сряда, 29 декември 2010 г.

Усещане за живот



То те чака зад ъгъла,
изливайки се като порой.
Прониква във вакуума
и променя линиите
на ръката ти...
...То е в погледите на онези,
които те обичат,
и на онези, които
все още не си срещнал.
То е навсякъде
и във всичко...
Затвори очи
и отвори душата си,
нали цяла вечност
точно това търсиш -
усещането за живот...

понеделник, 27 декември 2010 г.

Молитва за любов

Дъждът в косите,
декемврийският ветрец,
следколедната дрямка на врабците;
гласът на неуморния щурец
и песенният шепот на брезите
превръщат зимата
в молитва за любов,
в притихнала молба за споделеност
сподавена в безмълвия възторг
на хиляди копнеещи Вселени...
Докоснеш ли ги с думи - те трептят.
Прегърнеш ли ги с песен - засияват.
Звездите им магически блестят
и целия ти Космос отразяват,
а той вглъбен в свещена тишина
се сгушва пред огнището от мисли
и с пламъци рисува любовта,
която в утре-то ти някой ще разлисти...



П.П. В моя град цял ден пръска ситен дъждец. Дано за НГ има сняг до ушите :)))

вторник, 21 декември 2010 г.

Пълнолунна

Луната се е втренчила в света ми
(една такава кръгла и могъща).
Опитвам се да я опиша с думи,
но лунният и шепот ме обгръща
и чувам само пулсът на звездите
в прецизната мелодия на Космоса.
Душата ми-обагрена в златисто
танцува пълнолунно омагьосана
без чувство на умора. Лека. Фина.
Изригнала от тайнствените кратери
на своето неосъзнато минало...
Залива ме и се отнасям някъде,
където всяка мисъл ражда слънце,
а всяко слънце нечий мрак разпръсва.
Усещам се и Абсолют, и зрънце.
По пълнолуние от себе си възкръсвам.

понеделник, 20 декември 2010 г.

Срещу течението

Очакване затисна тишината.
Загребах като луда срещу себе си.

Повярвах си, че мога да съм Някоя,

в един обречен свят на безнадеждностти.

Предъвках сладостта на диалозите
разхвърляни небрежно в паметта ми

и пак се влюбих. Влюбих се във хората,

макар да осъзнавах, че е лудост.


Защото всичко близко и огромно

все някога осъмва в малка точка.

Защото „Здрасти” е предвестникът на „Сбогом”,

а пътят по натам - еднопосочен.

Но въпреки това намирам смисъл
във насълзения от взирането поглед.

И въпреки това ми се обича-

отново..., и отново..., и отново!

неделя, 19 декември 2010 г.

Последна


Ти си някъде там.

Аз го зная!

И си вярвам!

Наивно и сляпо!

Нощем в мислите

тихо витаеш,

денем носиш

в сърцето ми лято.

Предусещам те-

полъх от вятър.

Нежна песен

на влюбени славеи.

Мога вечности

още да чакам,

да събирам

сълзи кехлибарени

от горчивия плач

на тополите...

Мога дълго

в небето да гледам,

после всички звезди

да надсветя

и за теб да угасна...

Последна!

петък, 17 декември 2010 г.

У дома




На Ванеса Принцеса

Тя е толкова малка,
а така ослепително грее.
Носи лято в очите си.
Бисери в шепичка стиска.
Как бълбука гласчето и
щом изведнъж се засмее.
Колко ясно и звънко е
нейното детско : Обичам те!
И съвсем без да иска
в своя приказен свят те увлича.
Днес си в някое кралство,
утре в горска колиба преспиваш.
Яздиш коня на Пипи
или правиш хранилка за птички,
хапваш мед заедно с Пух,
после с облак завит си почиваш.
Тя е толкова мъдра
за своите две и половина,
че на ден ти припомня
хиляда забравени истини
и те учи да дишаш,
да дишаш отново щастливо,
по пътечка от бисери да се
завръщаш при себе си.

сряда, 15 декември 2010 г.

Заедно

Колко време трябва да вървят двама души един към друг, за да стигнат до думичката : ЗАЕДНО?... А когато стигнат до нея, ще съумеят ли да защитят изминатия път..., направения избор...?... Въпроси...въпроси...Добре, че са песните да ни отговорят!
Черпя всички с една от песните на живота ми...








и нещо индиректно свързано с темата ми за размисъл тази нощ(едно от нещата които двама души могат да направят заедно, е да дарят правото на щастие, на трето същество)... :


Право на щастие

Знаеш ли колко нещастни деца
в тъмното нощем се стряскат,
никой към тях не протяга ръка
със утешителни ласки.

Много от тях имат тъжни очи,
често, от страх не мечтаят,
затворени в своите крехки души
за дом и семейство копнеят.

Пр:

Нека всеки даде късче обич
и надежда за утре дари.
Нека заедно днес си докажем,
че е лесно да бъдем добри.
Не убивай човешкото в тебе.
Безразлично не гледай в страни.
Всяко малко дете във България
има право на дом и мечти.


Ние можем за миг, за един кратък миг
тъмнината в любов да превърнем.
Нека няма сълзи във невинни очи,
нека детския смях да им върнем.

неделя, 12 декември 2010 г.

КОЛЕДНО ЖЕЛАНИЕ

Черните стихове
не правят дните ми
по-светли...
Временно ми олеква,
но като си представя,
че нечие сърце
се свива от вълнение
и се опитва моята болка
да преглътне-
вдъхновението ми отива
по дяволите.
За това,
мили вълшебен дядо,
дето сбъдваш
желания по Коледа,
най-любезно те моля,
не ми носи нищо,
но добави към всички
бъдещи стихове огъня...
...Огъня, който прави
живота различен
и осветява пътя
към щастието на хората...

петък, 3 декември 2010 г.

Ключ

Когато се превърнеш в самота,
започваш да мечтаеш споделеност.
Отваряш тайните врати към същността
на най-човешката от всичките потребности.

Но падаш във измамните ръце
на дълго недолюбвани илюзии.
Подреждаш себе си- парченце по парче
и търсиш друг да ти довърши пъзела.

Тогава истината с яростен замах,
душата ти отново разпилява.
Илюзиите чезнат с нервен смях
и само купчина листа след тях остава.

А там, затрупан, смисълът шепти:
Човекът за човек е огледало,
но отражението в нечии очи
е само ключ- към теб самия и към цялото!

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Хладна небрежност

Аз мога много дълго да мълча,
дори ще си повярваш, че ме няма.
Но някой ден в тълпата от лица
едно ще те накара да останеш
на мястото си - тръпнещ и смутен,
изгубил власт над хладната небрежност,
с която някога разкъса всичко в мен.
Очите ми ще те погледнат нежно
и вместо укор, непонятна топлина
ще те накара да си спомниш нещо старо.
Ще подадеш трепереща ръка.
От някъде разкаяно пиано
до спрялото сърце ще долети,
а ти мълчейки, с поглед ще ме молиш
да стана част от бъдните ти дни
и ще говориш, ще говориш, ще говориш,
докато дълъг, пронизителен звънец
не хлопне с вик вратата към душата ми...
...До теб ще спят един угаснал фас
и хладната небрежност на тъгата ти...

вторник, 30 ноември 2010 г.

ОСТАНАЛОТО СА ПОДРОБНОСТИ



Каква е тази любов,
която уж те довършва,
а след нея по-жив се събуждаш?
Тя помита света ти,
влиза в твоята къща
и те люби безсрамна и луда.
С точността на хирург
реже в твоето сърце
отстранявайки всички дефекти.
Чувстваш как се разливаш
като диво море ,
как се пълни с живот
всяка клетка.
Като стар, златен шлагер
преповтаряш наум
тайни думи, целувка и допир.
Помниш всичко за нея-
от бельо до парфюм
(и това, че си пада по опера).
Явно тази любов
ти е взела съня,
но в замяна те кара да дишаш.
Много важно, каква е!
Все едно докога-
щом те учи, да ме обичаш.

събота, 27 ноември 2010 г.

Маскиран спомен



Един странен спомен,
изгонен, бездомен
почука на мойта врата.
Брадясал и гладен,
отритнат, забравен
помоли за хляб и вода.
Нахраних го с вяра,
а жаждата стара
с дъждовна вода утолих.
Предложих му вана,
застлах му дивана
и стоплих съня му със стих.
На другата сутрин
в празната кухня
ме чакаше чаша кафе;
три рози в саксия
и късче хартия
с голямо, червено сърце.
Тогава си спомних,
че този бездомник
е смисълът в моя живот.
Сълзичка се спусна
и тихо въздъхна:
„ Добре, че се върна Любов.”

Предчувствие за Коледа






Посивяло небе
над града ми тежи
и прехвърчат снежинки в ума ми.
Ей го, идва декември
с весел звън на шейни,
в нов костюм от гирлянди се пери.
Украсени елхи
манекенски блестят
и усмихват заспали площади.
Някак много различен
ми се струва светът
щом в сърцето му
готви се празник.
Някак ведро, спокойно,
щастливо гори
на човеците буйният пламък.
Добротата прескача
от очи на очи
и за всекиго носи подарък.
На един дава прошка,
друг прегръща с любов,
трети с коледно чудо закичва,
а душите човешки-
най-уютният дом,
всеки с радостен трепет отключва.
Декемврийският въздух
за това ми е скъп-
носи сладкия вкус на вълшебство.
Не е толкова сив
на небето цветът,
щом снежинки предколедно среща.

четвъртък, 25 ноември 2010 г.

Търпеливата обич

Като бездомно куче
пред вратата ти се свива.
Скимти насън, въздиша по човешки,
а ти крещиш: " Нещастнице, заспивай
и ако утре се събудиш, ще е грешка."
Но тя се буди- всеки ден по-силна.
Понася твоите ритници мълчаливо,
прощава ти по кучешки щастлива,
обичайки те нечовешки търпеливо...
...Душата ти- божествена искрица,
заседнала във вените на мрака,
сред пепел и отрова тръпне жива
и твоята любов смирено чака.

сряда, 17 ноември 2010 г.

Цветни сънища



Орисниците тази нощ не спят -
с вълшебни пръчици рисуват във водата,
звезди които плуват, Млечен път,
летящ делфин и няколко морячета
облечени в скафандри от сребро.
Орисниците тази нощ празнуват.
Луната се е свила на кълбо
и неумело на заспала се преструва.
Светът се ражда чистичък, красив.
И весело премигва срещу мене.
Две чайки си играят с две вълни,
а няколко усмихнати тюлена
безгрижно си подхвърлят есента,
с брокатчета морето оцветяват.
Орисниците ме превръщат във дъга.
Поемам дъх и пъстроцветна в теб изгрявам.

събота, 13 ноември 2010 г.

Когато се наложи ще отплувам

Измислих си море, две шепи пясък
и ято гларуси, с които да си бъбря,
ако случайно ми залипсва лятото,
ако внезапно нещо в мен се преобърне
(и заприличам на студена, тъжна зима).
Измислих си слънца за всеки случай.
Да си нещастен, знам, че не е подсъдимо,
но е безсмислено и ми се ще да се отуча,
защото докато човек се лута
из гробните земи на своето минало ,
животът някак неусетно си се случва
и неусетно някак си е взел дължимото,
без никак да се трогне, кой, как диша,
и кой, какви вериги го препъват...
Измислих лодка между две четиристишия
и юг, към който щом е нужно да отплувам.

понеделник, 8 ноември 2010 г.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН ЛАРА :)

Нещо не ме бива с думите напоследък, но толкова исках да те зарадвам, че се оставих на течението и ето какво ми донесе то- с обич за теб:

По тихите улички

на някакво малко градче
Добротата усмихната крачи
и нещо си пее.
Край нея притичва момиче
след него момче,
тъмнината ги скрива,
но дълго смехът им се лее.
Добротата въздъхва
и с късче вечерно небе
зашива усмивка
в единия край на луната,
за да свети когато
любимите и ветрове
се завърнат и с поглед потърсят
в сърцето и лятото.
Добротата е майка,
но в душата й мъдро дете
още пази крилете си,
още рисува планети,
за това я обичам
и искам да бъде добре,
да е много щастлива

и цяла от обич да свети!

ПОГЛЕД НА ПРИЯТЕЛ





Има погледи обезобразени от болка.
Има и такива като твоя,
в които сълзите са валяли
толкова, колкото е било необходимо.
Рядко говориш за тях,
защото знаеш, че няма смисъл
(или просто не искаш никой да разбира
през какво е минала душата ти).
Има погледи, в чиято празнота
дори смъртта би се удавила,
а има и такива като твоя,
в които любовта към живота
пали огньовете на щастието
и кара всичко да изглежда
толкова друго...
Зад строгостта и силата на погледа
винаги стои една спечелена битка
от онези, в които неминуемо си губил
повече, отколкото можеш да понесеш...
Видях всичко това в очите ти
и си спомних за своите спечелени битки.
Днес, когато стискаш ръката ми за „Здравей”-
това ще е ръката на приятел,
а не на случаен познат!

събота, 30 октомври 2010 г.

Сестри по съдба






на братовчедка ми


В очите й нощува вятърът.
Стихиите са й сестри.
Шаманско, древно заклинание
от сънищата й звучи.
Свободна като птица в полет.
Дете на пълнолунна нощ,
с мъглите пламъци рисува,
а думите й като нож,
в пространството ще се забият
и тайнствен дъжд ще завали,
по мислите ми ще попие
и в този стих ще се роди,
защото ,всъщност ,я обичам!
И тя е странник, като мен,
за който хаосът е сила
и всеки плод е позволен.
Защото някак много здраво
се сплитат нашите съдби-
вълчици, скрити в женско тяло.
Две диви, странстващи души.


петък, 29 октомври 2010 г.

Стихче за един добър човек



На Еви


Понякога прилича на дете
и крие в погледа си двеста дяволии.
Сърцето и е колкото небе.
Душата и - танцуваща стихия.

Приятел е - и в лошо, и в добро.
Ръката и е силна... Вдъхва вяра.
С каквото се захване - сто на сто
ще вложи даже онова, което няма.

Когато се налага е боец.
Когато се налага си поплаква,
с три думи е : ЕДИН ДОБЪР ЧОВЕК,
а късметлия - всеки който я познава.

четвъртък, 28 октомври 2010 г.

Самотник




Един самотен мъж пресече улицата.

Зави зад ъгъла. Запали си цигара.

Остана няколко минути скрит в тъмницата

и после бавно продължи по тротоара.

Вървеше безпосочно,примирено.

Пред него тътреха унилите му мисли-

не искаше от тях да се съвзема.

Харесваше му, че не среща никой..

Огледа се, но някак механично.

Запали от цигарата цигара.

Опита на инат да тананика,

но нищо не излезе и престана.

Внезапно тя го сграбчи за ревера,

завари го напълно неподготвен,

почувства как разкъсва вените му

и чу през стиснатите и зъби: „Негодник”.

Поиска да я стопли във ръцете си,

да я усети своя също като някога,

да и предложи седмото... и всичките небета,

да и докаже, че е вечният мечтател,

но беше късно. Тя отдавна не е същата.

А той не виждаше причини да се бори.

Тя беше призрак. Призрак на душата му-

пресече улицата и изчезна зад завоя.

неделя, 24 октомври 2010 г.

Лекарство против остаряване

Затвори очички бавно.
А сега преброй до... две.
Представи си, че е лято,
че си палаво дете
и препускаш ветрогонно
с босите си стъпала
по брега на някой остров,
пълен с чудни същества.
В джобчетата дрънка радост,
на вратлето ти - ключе,
таралеж гърба ти пази,
а на рамото щурче...
В шарената ти торбичка
няколко вълшебства спят.
Щом решиш да ги събудиш
целият ти малък свят
се превръща в златен кораб,
ти - в безстрашен капитан,
а поточето с мечтите
в необятен океан...
Отвори очички бавно.
Не е нужно да броиш.
Щом детето в теб е будно,
курсът няма да сгрешиш!

сряда, 20 октомври 2010 г.

Изненадката за Вили :)

Клипчето направи Дани, на която няма да ми омръзне да благодаря. Песента е емблематична и подхожда на стиха. А аз... съм безкрайно щастлива, че и двете усещат полъха на орловите крила, които вятърът размахва между редовете...Хубаво е, че ви има... Както и всички, на които отдавна не съм го казвала :)))))

неделя, 17 октомври 2010 г.

Ритуалът "БЛАГОДАРЯ"

Срещам разни хора и в определен момент осъзнавам, че те са ми ключови по някакъв начин. Аз си ги наричам стъпала. Дали към някоя пясъчна кула или към ново ниво на възприятие, все едно, важното е, че ме водят нанякъде. Интересното е, че тези същества дълго време са били около мен, но ми е липсвала концентрация и нагласа, за да ги усетя. Докато един ден се събуждам и разбирам, че са ми важни.Обикновено симптомите са специфично топло усещане когато мисля за тях и странното чувство,че ги познавам(плюс всички положителни симптоми на един влюбен човек). Надничам в душите им без да го знаят и не мирясвам, докато не облека в думи всичко, което виждам там. Четейки написаното след това си давам сметка, че могат или да ме обявят за ласкателка, или да не ме вземат насериозно, или просто да се уплашат... Но въпреки това не се оставям на мира, докато не видя написаното в ръцете им. Дълго време се опитвах да си обясня странното желание да правя такива хора съпричастни с емоциите , които са предизвикали, докато в един момент въпросите спряха да имат значение и се оставих на душевните си пориви. Няма по истинско усещане за мен от факта, че съм си дала възможност в самотен и тъжен свят като днешния, да се сгрея от нечия топлина и да благодаря за нея. И така се появи ритуалът "БЛАГОДАРЯ". Мисля, че споменът за лицата и реакциите на "потърпевшите" е нещото, което може да ми предизвика усмивка и в най-тежките моменти. Пристрастена съм към "благодаренето" и нямам намерение да се лекувам от тази "болест". В повечето случаи първоначалните ми емоции остават непроменени, но винаги има изключения. Явно когато отношенията станат еднопосочни , човек просто трябва да се усмихне и да продължи по пътя си. Разочаровала съм се, и то от упорството, с което някои от тези специални за мен хора, са се опитали да ми докажат , колко далече съм от истината за тях и как това, което съм видяла е просто маска. Но когато мине и този етап отново остава само благодарността. Благодарността, че съм се огледала в нечии очи и независимо от видяното(хубаво или лошо), съм успяла да извлека най-доброто от тях...:)





Благодаря ти, че накара есента
да си мечтае като влюбено момиче.
Благодаря ти за горещата ръка

и за това, че на търпение ме учиш .
Благодаря , че през студените ми дни
с пламъка в очите си ме топлиш.
Благодаря ти, че когато ме боли
от бездната с усмивка ме измъкваш.

Благодаря ти и за всичко онова,
което няма как да знаеш, че ми случваш,
дали си мъж, дете или жена
аз виждам себе си във теб. Дано получиш
поне това, което тайно взех от теб.
Дано да ти се върнат чудесата.
Благодаря ти, че си част от моя свят,
макар за теб да съм случайна непозната.

понеделник, 4 октомври 2010 г.

Истинските приятели





Гъделът във слънчевия сплит,
сладкото очакване за среща,
оглупелите от щастие очи,
в които весели човеци се оглеждат-
нямат възраст, име и адрес ,
нито чакат някой да ги кани.
Никога не губят интерес.
Не от гръм, от обич са ударени.
Пият октомвриийски дъжд на екс,
капват две усмивки вместо мляко
и от най-навъсения ден
чевръсто си забъркват щуро лято.
Жаден за безгрижния им смях,
целият ти свят блести възторжен.
Когато са до тебе си богат.
Изчезнат ли – си малък и нищожен.

петък, 1 октомври 2010 г.

СЛЕДИТЕ ОСТАВАТ

Когато любовта е вик
изплакан от сърцето на самотник
и търси бряг във нечии очи...
...когато тишината става нота...
когато ослепял от светлина...
не виждаш вече хорската дребнавост
и разранените ти пръсти са крила...
когато си надскочил свойта зрялост...
когато си погребал сто мечти,
но си спасил едно едничко стръкче вяра ,
тогава значи целият си стих...
И да изчезнеш в миг- следите ти остават!



П.П. ЧЕСТИТ ДЕН НА МУЗИКАТА И ПОЕЗИЯТА !!!

сряда, 29 септември 2010 г.

Пристъпчета разни



Ей така, като ми заседне тая буца в гърлото..., като ми стъпи скапаната реалност върху душата с мръсните си кубинки, направо не мога да се побера в кожата си. Цялата съм в някакви кални петна , а господата учени още се ослушват и не им представлява интерес да забъркат един "Вениш" за душа...Тъпо ми е. Ама зверски тъпо... И се уморих. Уморих се да погребвам живи хора. Уморих се да си отглеждам вини и разочарования. Уморих се от тая скапана умора, дявол да го вземе. На 30-ет съм... Не на 3000...Обаче няма да кажа :


"Мамка му и живот"..., защото на живота нищо му няма.


Човеците..., вятърко, човеците сме сбъркани. Все някой ни е крив на нас. Все нещо трябва да ни рови под лъжичката. Сакън да не се усмихнем... Веднага се намират дузина "доброжелатели", дето да ти изсипят един камион с гнусотии на главата. И ако не са "доброжелателите", са собствените ни осакатяващи мисли. Ей за това,няма как да си остана в матрицата. Кръв да текне от ръцете и от сърцето ми- ще се самоизтрия със стихове, защото тази вкисната физиономия не ми харесва и не я искам. Искам си само живота. Моя си живот.Ясно?!

Две лъжички надежда за теб


Две лъжици надежда с кафето

вместо захар разбърках... И пих.

Телефонът ми дава заето,

просто пак разговарям с нов стих.

Пак разнищваме тайно живота

и зачеркваме старите дни-

то аман от сълзи и Голготи

от безсилие, яд и вини.

Днес ще взема каквото е мое.

Днес усмивки не ще да пестя.

Някой чака ,ей там, зад завоя

точно този стих... Точно сега!!!

сряда, 22 септември 2010 г.

На децата без право на избор

"...После Надежда умира. Ha три умира oт недохранване. На четири умира от раните си, причинени от залежаване. На шест умира oт зарази заради лоша хигиена. На седем умира от измръзване, на осем от удавяне, на девет от задушаване, на десет от обесване. "


Сълзите им капят

и рани отварят в земята.

С мухите разделят

последните сухи трохи.

На кървави струйки

изтича от тях светлината.

В очите им писък отчаян,

сломено мълчи.

Протягат ръчички,

но вместо прегръдка и нежност,

две груби плесници

ги връщат в жестокия свят.

Ограбват от болното тяло

живот и надежда,

превръщайки всяка секунда

в един грозен ад,

където човешкото

глътнало два ревотрила

тихо издъхва

в локва от детски сълзи.

В безименни гробни полета,

ех, мила Родино,

превърнахме твоите

древни,свещени земи...

събота, 18 септември 2010 г.

Все още...


Виждам в очите на странник света си.

Шепна несвързано някакви тайни.

Някой замерва деня ми с въпроси,

с болки от вчера и с думи нетрайни.

Често се спъвам в сигурност мнима.

Вярвам във феи, вълшебства и буди.

Искам да бъда. Избягвам да имам.

Боря се с плевели и боабаби.

Все още те търся сред птици и хора.

Все още се губя в пустиня от мисли.

И уж те откривам. И уж се откривам,

но не намирам каквото съм искала...

На по чашка с вятъра

На по чашка розов дъжд
с щипка изгрев, вместо чай
иска ми се този път
нещичко да ти призная.
Аз си нямам сърчице.
Е, поне не е такова
като твоето сърце-
моето тупти у хората.
Нямам също и криле,
но летя, защото всички
от семейство "ВЕТРОВЕ"
могат да летят отлично.
По дворци не ме търси,
нито в някой мрачен замък.
Видя ли пред мен стени,
ставам зъл и ураганен.
Аз не съм съвсем човек.
Даже... целия съм вятър.
На тегло съм много лек,
но тежа като приятел.
И макар да си далеч-
в своя свят, сред свои мисли,
честичко вървя до теб
и запълвам празни листи...,
и се смея с твоя смях...,
и сълзите ти разнасям...,
нищо, че не съм човек-
аз съм ти
и съм прекрасен!