Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

събота, 28 декември 2013 г.

Безвремие



Странно как не мърдат часовете,
как се губят месеци и дни?!
Само да решиш, че ти се свети-
времето престава да лети.
Ти си крачиш между две усмивки
по пътечка скрита от света
и не чувстваш жажда или липса-
всичко нужно ти е в паметта.
Просто си представяш как ухае,
как засища дух и сетива.
И съвсем съзнателно мечтаеш,
да си случиш двеста чудеса.
Даже да е само миг живота
и да те погълне вечността-
само да решиш, че ти се свети
можеш да надскочиш и смъртта!

По пътя


Всяка крачка към теб
за духа ми е малка победа.
В този свят на самотници
ако докоснеш - боли.
Пренаселен от хора е,
ала му липсват човеци.
Планини от предмети,
но няма следа от мечти.
Всяка крачка към теб
ми помага да бъда открита,
да улавям смисъла
даже когато мълчиш.
Най-прекрасните мисли
се раждат когато сме тихи.
Най-човешкото чувство е
себе си да споделиш.
Всяка крачка към теб
е една покорена реалност
и осмисля сълзите по пътя;
живота; смъртта.
Осъзнавам, че всъщност
съм цяла, когато раздавам.
Всяка крачка към теб
е пътуване към Любовта!

С цвят на вечност



Летях насън- един изкусен Джонатан
в женски вариант. Летях сама.
Крилата ми блестяха. Чувах хората,
но някак глухо, като през стена.

Намерих връх в средата на небето
с гнездо от тишина... и там заспах.
Когато се събудих беше светло.
От гледката сърцето ми замря.

Земята като бисер насред мрака,
пулсираше с изящна белота.
Безброй звезди подобно птици в ято
рисуваха космическа дъга.

Понечих да се гмурна в цветовете,
но в този миг ръката ти ме спря...
Докато аз съм спяла - ти със трепет
за мен си нарисувал вечността.

Следколедно вълшебство



Не знам дали е стълба към небето
ръката ти - протегната за поздрав.
Посягам да я хвана със сърцето си
и нещо ме повлича с теб нагоре.

Забравям, че все още се лекувам
от сляпа пристрастеност към живота.
И ако болката до вчера беше чума,
днес осъзнавам, че е пратеник на Бога.

Защото тя ме учи да познавам
страданието зад усмихнат поглед...
Да имам смелостта да се раздавам
до края... И да знам, че още мога!

Не знам дали си коледно вълшебство,
но вярвам в твоя дух непоклатимо.
И толкова е топло и човешко,
това, че и след утре ще те има!!!

Отвъд безкрайността

Ако ме прегърнеш още веднъж така,
рискуваш да срутиш стените ми до една,
а когато остана себе си съм друга...
Сякаш идвам от далечна галактика
и летя като метеорит- право към сърцето ти,
за да се разбия в него
и да те накарам да си спомниш...
Някъде там- през девет живота в десети,
някъде отвъд безкрайността
татуирахме пространството със заклинанието:
Няма да те забравя!
От тогава изтече много вода...
Много тела сменихме,
много вселени пребродихме...
Отпивахме любов от чужди устни,
но не беше същото...
Заклинанията тежат,
когато две души в прегръдка ги изричат...
Ако ме прегърнеш още веднъж така-
ще си спомним всичко...

Скитница



Морето е отнесло бреговете ми,
докато съм се мислела за будна.
Една луна съчувствено ми свети.
Сега в чие сърце да се завърна?

И как да спра подводните течения,
които ме завличат на дълбоко,
когато ми харесва да съм ничия
и въпреки това да съм посока?!

Да плавам в мътността на очевидното,
отдавна съм изгубила умение.
Днес имам нужда просто да съм истинска,
дори да нямам свое отражение.

Днес имам нужда просто да прегръщам
без корени да никнат от плътта ми.
И искам ако някъде се връщам
да бъде пълно с обич, не със думи!

Магията на джина


Когато си влюбена в джин
приличаш на бяла магия,
на тъничка струйка син дим
в сърцето на спяща стихия.

В очите ти плуват луни
погълнали цели морета.
Светът покрай тебе блести,
а ти отразяваш и светиш.

Понеже си влюбена в джин,
говориш на всички езици
общувайки с всички души...
Летиш по-високо от птица.

И даже когато мълчиш
умът ти сияе от радост.
Какво като джинът е мит
щом в нещо те учи да вярваш!

Откровение 3

Той е толкова сам
на отсрещния бряг.
И ме чака.
А морето е бурно.
Огън от Ада вали.
Но ще тръгна,
тъй както Исус
е вървял по водата.
Любовта е за смелите,
вярващи, светли души.
Той е плел този мост от надежда
хиляда години.
В сърцето ми сребърна нишка
сам е втъкал.
Заличил е познатите пътища, своето име,
неусетно превръщайки
себе си в мой идеал.
За това ще вървя по следите му
с кротка смиреност.
Пред съдбовните трудности
тихо ще свеждам глава
и ще пазя ума си
от помисли лоши и ленност.
Ще се върна при Него
облечена в светлина.
За да бъда каквото е писано-
обич и вяра!
За да бъда есенция
в святото тайнство Живот.
И запаля ли слънце у някого-
да не изгаря,
а с достойнство да пази
Духа на Човешкия род!

Разказвач на приказки

Да ти разкажа ли целувка по целувка,
това, което думите спестяват?
От теб се иска само да ме слушаш
и чисто по човешки да ми вярваш.
В замяна обещавам да не бързам-
ще ти поднасям и най-малката подробност.
Промъкне ли се сянка ще я вържа
на възелче. Преди да стане сложно.
Ще бъда много, много живописна,
докато те превръщам в огнен залез.
И ако спра преди денят да е изригнал,
ще е защото края ти ще го разкажеш.

Широко отворени очи


Да затварям очи. Да те няма.
Да потъвам в безлика тълпа.
Да усещам, че всичко съм дала.
Съвестта да объркам с вина...
Да заспивам с нелепи сюжети.
Да се будя с пробита душа
и да страдам, че слънцето свети,
а в ръката ми няма ръка-
не е роля, която умея,
нито бреме за моите плещи.
Любовта не боли, а живее
и е будна..., докато ти спиш!

Обич на висулки


Този студ е толкова реален-
хората в света си се покриват,
ала аз отдавна не се плаша
и му вчесвам ледената грива.
Вече не треперя от дъха му,
нито от целувките му снежни.
Нещо в мен замръзвайки се влюбва
в няколко висулки чиста нежност.
Нещо в мен прегръща Северняка
и топи сърцето му във длани
Този студ ме учи да съм обич
в дни от безлюбовие сковани.

Из "Евини писма до Бог"



Когато си решил да ме създаваш
от здравото Адамово ребро
забравил си едно- да го предпазиш
от крехкото му плътско същество.
Направил си ме просто съвършена-
сто дявола в очите ми крещят
как само със усмивка ще превземат
и здравия му разум, и съня.
Горкичкият Адам, не ми се иска
в огньовете му адски да горя,
но знаеш, че от вътре ми извира
на пръста си света му да въртя.
Обаче по едно с теб си приличаме-
и праведен и грешен- все едно-
Адам си плаче, Боже, за обичане,
особено от бившето ребро.

Близо



Защо да си измислям тъмнини
когато светиш толкова реално.
Душата ти сияе в две очи,
а те ме вдъхновяват непрестанно
да търся най-прекрасното в деня,
да бъда жива дума,чувство,смисъл
и дълго да разказвам на света
какво е от любов да се разлистваш.
Защо да си измислям друг живот,
когато в този мога да съм близо
до скрития под миглите ти Бог
и просто да се радвам, че те има?!

Учителят

Намираш го и толкова си сам,
че скачаш в дълбините на света му.
Разтваряш се в невидим океан,
докоснат от вълшебните му думи.
Попиваш безконечния му смях,
а благият му поглед те смалява.
Той вижда в теб и знае точно как
да те събори, за да се изправиш!
Обикваш го, макар да те боли-

от болката се учиш да прощаваш.
Изплуваш! Пак си сам, но си щастлив.
Избираш път и просто продължаваш.

Искам да ти бъда лято



Може би ноември е виновен,
за това, че трудно се преглъщат
всички непредвидени завои-
виждал ли си птици да се връщат
посред зима в мрачните дворове?
"Може би ноември е виновен"-
шепнат глухо тлеещи огньове,
а светът е ледено огромен.
Топло ми е само във прегръдка,
в погледите на себеподобни...
Иска ми се да е лятно утро
вътре в мен... и ти да си виновен!

Опиянение



Умът ми залита
като влюбен пияница,
увлечен от мъдра тирада.
Излива душата ми
в няколко страници.
Допива си кротко и ляга.
Сънува вълшебници,
звездни пейзажи,
русалки и златни морета.
Говори насън
за красиви миражи,
за Рая скрит вътре в човека.
И някак му вярвам-
до глупост, до лудост-
та в мен е уютно и светло.
Все още политам
пияна от радост
щом вида дъги във небето.
Приятел щом видя-
щастлив и доволен,
сякаш отново се раждам.
Събуждам се обич,
безкрайна, огромна
и просто вървя и раздавам!

Песничка за петък



Топло и уютно-
като във прегръдка,
петъчното утро
сладко,сладко мърка.
Кой е като него-
тихо и безделно,
за къде да бърза,
не е понеделник.
Нежно ми се гали
утрото в душата,
меката си лапа
слага ми в ръката
и безгрижно двама
песничка си пеем:
петъкът е обич-
да я изживеем!

Зачатие


Прегръщаш ме с безкрайната си обич-
два водопада във един се сливат.
И няма думи дето да попият
това, което чувствата изливат .
Така те разпознах - по тишината,
по скритата на дъното въздишка.
Потокът, който вливаш в мисълта ми
е най-искрящата от всички нишки.
Прегръщам те с безкрайната си обич
и се понасям с теб към необята,
където съединени във прегръдка
добро и зло зачеват светлината!

Влюбената Шехерезада



Приказката се обърка.
Сега аз съм тази,
която хиляда нощи
ще слуша разкази за Любовта,
а хиляда и първата
ще решава съдбата ти.
Но ти вече я знаеш,нали?!
Заключил си ме
от вътрешната страна
на сърцето си
и ме влюбваш в твоите залези!
Утре, когато отключиш,
няма да искам да си тръгна...
(а ти ще си безопасно далеч!)

Есенна целувка



Като ствола на младо дърво
се превива душата ти с пукот.
Буреносният вятър- Живот
уморено потрепва във скута ти.
Есента те загръща с печал
и в сълзите и златни потъваш.
Колко много любов си раздал,
та сега от любов се лекуваш?!
Аз те виждам- обрулен и гол
сред гора от суетни безумци.
Голотата те прави тъй цял,
че приличаш на пролетно слънце.
Под лъчите ти никнат цветя,
а светът неусетно се влюбва.
Есента се превръща в жена
и щастливо пред мен те целува.

Защото така



Защото ми омръзна да съм трезва
в пияния харем на боговете-
разкъсай с похотливата си нежност
дантелите на моите добродетели.

Накарай тишината ми да стене,
превръщайки в молитва твоето име.
Не ме е страх,че всичко ще изчезне.
От земната любов не се умира.

От земната любов се уча само
божественото в теб да разпознавам.
Дали ще бъдеш край или начало-
прегръдката ти ражда осъзнаване.

Защото ми омръзна да пиянстваш
с тъгата по отлитащото време,
избирам да съм обич във пространството.
Ще бъда Тук, решиш ли да ме вземеш!

Без остатък



Малка драскотина-
никой не я вижда,
но ти е в душата
и си иска грижа.
Обич да и капнеш
като йод на рана.
Болка да те пари,
само страх да няма.
Таен, малък белег-
точно под сърцето
криеш зад усмивка
ведра на лицето,
за да ти напомня,
че денят е кратък
и животът няма
вечно теб да чака.
После смело хващаш
за ръка съдбата
и си изживяваш всичко.
Без остатък!!!

Жадувам



Малка къща в планината
и огнище да разказва
на човека патилата.
Кладенец - да не замръзва
и когато жажда мъчи
на душите ни гърлата,
да отпием любовта си-
бавно... с истинска наслада
без да си крадем от глътките,
без от страх да ни присяда...
Нужно ми е да те има-
себе си да не забравя!

Остров



Във скалистия бряг на нощта
неведнъж се разбиват копнежи.
Пак сънувам красива лъжа
и се боря с душевни метежи.

От измамния глас на страха
се въртя на хиляда посоки,
но към края на всяка една
все едно че съм спала епохи.

Ала ето- отварям очи
и морето ме гали небрежно.
Разпознавам две стари следи
и ме плисва вълна неизбежност.

Тишината, самотният храм,
онемелите златни камбани,
тайно молят живот да им дам,
да докосна със тръпнещи длани

вкаменения Господ във теб...
Кандилото пак да запаля.
Да извикам в сърцето ти ден
и поискаш ли - тук да остана!

Вълшебник

Откакто улових дъха ти в шепи
и той ме преизпълни с топлота,
една звезда настойчиво ми свети
по пустите алеи към дома.
Пробива буреносните небета,
разсейва непрогледните мъгли.
Понякога се прави на комета
и пада право в моите очи.
Тогава ти се влюбваш безгранично
и нежно ме наричаш светлина,
а аз съм само късче от звездичка,
облечено във тяло на жена.
Навярно за това не се побирам
в човешките предстви за света.
Откакто свръх космично те обичам,
не спираш да ми случваш чудеса!

Аз бях


Светулката в тъмното.
Лекия повей на вятъра.
Дъждът по стъклото.
Най- смелата птица във ятото.
Внезапна светкавица.
Осмия цвят на дъгата.
Последната дума.
Първия лъч на зората.
Земя под краката ти.
Песен от друга Вселена.
Различната мисъл.
Еднаквия сън за безвремие.
Студеното утро.
Жаркия огън в небето.
Следи от любов
по самотния бряг
на сърцето ти!...
Аз бях!

Усмивка през сълзи



Дъждовен шепот мислите ми следва.
Танцувам между локви тишина.
Повтарям си,че искам да съм нежна
с безцветната асфалтова тъга.

Природата не е меланхолична,
дори когато дни наред вали.
Дъждът си е особен вид обичане-
почти като усмивка през сълзи.

Подритвам изоставено петаче
и мокрият му звън отеква в мен.
Разбирам, че светът съвсем не плаче,
а тайно си отглежда светъл ден,

та утре да се втурнат пред очите ми
на слънцето безгрижните лъчи.
Дъждът си е особен вид обичане.
Особено обичам да вали!

Коктейл " Наслада"



Чашата е пълна със загадки
също както моите очи.
Ако я изпиеш много бързо,
дълго след това ще ти горчи.
Може би дори ще ме намразиш,
заради убийствен махмурлук.
Искаш ли от глътките наслада,
просто идвай всяка вечер тук.
Аз ще ти поднасям любовта си
с малко лед и резенче лимон,
после ще разсънвам нежността ти
с две-три капки ароматен ром.
Тайнственият привкус на канела
дива страст у теб ще разгори.
Утрото с целувки карамелени
всичките ни тайни ще стопи.

Чашата е пълна със загадки,
но не бързай да я пиеш ти...

Из хрониките на влюбените пилигрими


Искаш да съм близо,
а стоиш далече.
Мислиш твърде много.
Не ласкай ума.
Как да ти го кажа?...
Твоя съм, човече.
Дяволът не знае
даже докога.
Трябваше ми зрънце,
ти дойде със шепи-
обич златоносна
в мене разпиля.
Погледът не стига,
виж ме със сърцето.
Който сее вяра,
жъне светлина.
Искам да си близо!
Имам те, човече-
сутрин си ми изгрев,
нощем- лунен страж.
Нищо, че животът
ни държи далече.
Просто се страхува,
че светът е наш!

Размисли за безгрешници



Можем ли да застанем
зад всяка изречена дума?
Удобна е късата памет,
дори не брои куршумите
или стрелите с отрова
запратени по приятел.
Думите стигат до Бога
и ни се връщат в отплата.
Камъкът в чужда градина
няма да ни пречисти,
нито ще спре обидата,
но ще завъди мисли
от бурени по-яки.
Ще задуши смеха ни.
Гроб си копаем с думи!
Дума руши духа ни!
Можем ли да сме хора?
Толкова ли е грешно,
вместо да метнем камъка,
да преброим до десет?!

Лондовизми


Денят избухва със зората,
а времето подскача в тръс.
Летят обезумели влакове.
Тълпи останали без дъх,
препускат по безкрайни улици
със скоростта на светлината.
В метрото си доспиват пътници.
По спирките крещят децата.
Безшумно Темза се провира
под мостовете. Ято патици
с пенливите вълни флиртува.
В небето се надбягват облаци.
Прегракнал чичко мъкне вестници.
Дъждът е в малко междучасие.
Животът тук не знае делници-
от скука няма и понятие.
Върти се бясно центрофугата.
Отлитат, кацат самолети
и ми е чудно в тази лудница
как има място за поети?!

Сеитба


Ще спра по средата на пътя
да помириша цветята,
нищо че хората бързат
да си нахранят телата.
Те ще отминат безшумно-
всеки със своята горест.
В мен ще е нощ пълнолунна
и ще ухае на август.
Ще повървя през полето,
за да усетя Земята,
за да се влее в сърцето ми
нежната мощ на реката
и разпознала душата си
в мъничък стрък незабравки,
ще си засея градина-

пълна градина със щастие!

На ръба


Препускам в безобразни светове,
а дяволът ме дърпа за опашката.
Представа няма плесна ли с ръце
как злобните му мисли ще отпрашат.

Играе си на разговори с Бог,
но тлее в зениците му омраза черна.
Изгубилият воля става роб,
а адските му мъки са безмерни.

Ще страда този дявол до живот,
защото ме избра за своя сянка.
Какво по-страшно в тъмната му нощ,
да светя и от слънцето по-ярко.

Търпя до време дребни суети 

дяволски игри търпя до време.
Пази се драги! Много се пази!
Нали не искаш Катя да те вземе?!...

(Не)обвързаност



Държим ли дълго нечия ръка,
душите ни привикват да се вкопчват,
а после ги осъждаме на гняв
и някакви безмълвни многоточия...

Нахлуем ли в съседна самота,
привързваме сърцата си към нея,
защото тя е бягство от страха,
че сам човек не може да живее.

Затворим ли врати към своя Рай,
започваме да търсим в чужди къщи
това, което в нашата пустее
и рядко оцелява до завръщане.

Навярно за това оставам тук-
в отчетливата преходност на пулса,
където ме обича като луд
животът ми... Докато го напусна...

Изгрев за двама



В дълбокото на моето сърце
един водовъртеж набира скорост.
След него ще съм цялата небе
и всичко , без което ти не можеш.

След него ще съм несънуван ден,
дълъг близо няколко живота.
После ще съм нощ. Ти уморен
топлите ми длани ще докосваш.

Дълго ще мълчим един до друг,
докато душите се наситят
на неповторим, вълшебен звук
породен от вечности обичане.

После ще посрещнем утринта
с блеснали от слънцето зеници.
В плиткото на нашите сърца,
влюбено ще пеят бели птици.

Сън в лятна нощ



Не мога да заспя. Не и докато
кънтят във мен смутените ти стъпки.
Докосваш ме с душа неосъзнато,
макар и през стени от недомлъвки.

А знаеш, че реша ли да се върна
и с пясъчни коси да те покрия,
наопаки света ще се обърне
от сблъсъка на двете ни стихии.

И друго знаеш..., че си ми потребен.
Изчезнеш ли от мен ще се събудя
в посредствен дом, сред стара, прашна мебел
или във празния пашкул на пеперуда.

Не искам да заспя. Не и когато
очите на сърцето ми са будни.
Докосвам те с дъха си осъзнато
и те обичам, все по-влюбено...

Слънце след дъжд

Небето се продъни да вали,
а слънцето отказа да изгрее.
На птиците просторът се смали
и те не пожелаха да запеят.
Изгубиха се сините мечти
сред мрачната тъга на сивотата.
Очите ми се давеха в очи
забравили цвета на красотата.
Тогава те измислих вътре в мен
а после обещах, че ще те срещна.
Духът ми се разсъни окрилен.
Небето стана розово от нежност.
В душата ми покълна радостта.
От облаците капеха усмивки.
Представих си любов и долетя...
Изгря във мен, защото я поисках!