Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

неделя, 10 юли 2011 г.

Из"Дневниците на един вятър"7- Един необикновен ден на един обикновен вятър


Утро!

Слънчева заря.Отваряш очи и разхождаш поглед из стаята. Денят шепне обещания в ухото ти. Ставаш, отмиваш съня с ободряващ душ, обличаш най-неустоимата си усмивка и се гмурваш в цветната тълпа от хора. Всички вървят нанякъде - сериозни, весели, неутрални. Някои се усмихват, други оставят хладен полъх след себе си.Интересното е, че тези, които забелязваш, също те забелязват- разбираш го по внезапно обхваналото те смущение от факта, че очите им отвръщат на твоите. Забавно е. Усещаш как кимваш за поздрав, сякаш виждаш стар познат. Кимват ти!Хубав знак!

Следваш поривите на вятъра. Избираш различна улица за да стигнеш до познато място. Спираш за малко, пускаш няколко монети в машината за добро настроение, вземаш чашка топло вдъхновение и продължаваш безгрижно по пътя към мечтите си...Хубаво нещо е животът- си мислиш - нищо, че в далечината проблясват мълнии... Нищо, че тълпата понякога губи цвета си, а хората те замерват с раздразнение, вместо с усмивки. Нали си имаш чадър от вяра и обувките на душата ти не пропускат мръсотията. Спомняш си, че все пак при бурите се освобождава напрежението. Явно и с хората е така. Ако след урагана отношенията оцелеят, значи уроците са усвоени с максимална полза и за двете страни. Ако ли не - колкото хора, толкова учители и всеки следващ е по-добър от предишния, защото само ти напомня, че няма какво да губиш, нито на кого да се доказваш.Бил си на дъното на пропастта. Идваш от окото на бурята и ти е достатъчен фактът, че си успял да се измъкнеш, да събереш отломките от разбитите си илюзии и да изградиш наново своя свят - ден по ден, къс по къс. Не ти трябва разбиране, защото не искаш никой да съпреживява болката ти или чисто по човешки я ревнуваш, защото е единственото нещо, което ти принадлежи истински.На вятъра в теб обаче никак не му се тъгува, а той е още по-труден за разбиране.Не можеш да го задържиш на едно място, нито да го вкараш в каквито и да било рамки. Той е див и непредсказуем. Понякога е повърхностен и досаден, друг път те поразява с дълбочина и проницателност. Нищо не може да му убегне и нищо не може да го изненада толкова, че да предпочете човешкия , пълен с ограничения свят, пред необятността на Космоса.

Денят преваля. Отново си изправен пред познатата дилема- хората или свободата да бъдеш себе си???...

Залезът мързеливо се отпуска в очите ти. Гларусите разплитат черните коси на нощта и става неестествено тъмно.Внезапно ярка като комета мисъл, те кара да осъзнаеш, че отдавна си направил своя избор... Избрал си хората, за да не забравяш, че си вятър!

Затваряш очи и се усмихваш. Земята става точка- малка, безценна, синя точица в необятния океан от мрак и светлина...

петък, 1 юли 2011 г.

Писмо в бутилка


Едно ми е пясъчно-
хвърлям седефи в небето.
Чайките яздят вълните.
Морето блести.
Бряг като длан,
сякаш точица е човекът...
Колко нищожни са
всички житейски борби.
Колко огромна, безкрайна
е тук тишината,
в шепи погълнала
време и хора, и свят...
Мога на пръсти да стигна
дори до Луната.
Мога да бъда щастлива
навярно до Марс.
Едно ми е приказно,
сякаш съм в някаква сфера.
За малко дори заприличах
на ярка звезда.
Преди да угасна
остава и теб да намеря,
защото си важна частичка
от всичко това.