Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

събота, 27 февруари 2010 г.

Любов и вино

Горчиво-сладка тръпне любовта
в прегръдката на чашата кристална.
Опивам глътка нежна топлина
и срещам погледа ти-целият е пламнал!

Разливам се в дъха ти като стон,
две капки вино върху устните ми парят.
Ах ,този малък дявол Купидон...
Целувам те...Целуваш ме...Изгаряме...

Смехът ни се докосва с нежен звън.
Ръба на чашите ни лепне от наслада.
Нощта е по-красива и от сън.
Усещам вкус на сок от диви ягоди .

Целувам те...Отново...Тишина...
Свистят стрелите на хиляда херувими.
Заспиваме така – душа в душа.
Животът е любов...Любов и вино!

неделя, 21 февруари 2010 г.

Из"Дневниците на един вятър" - Не бягай

Бягаш ли?
От какво? От себе си?...
Жалко!!! ...
Исках да ти кажа колко много красота виждам в теб,но ти си толкова зает да оправдаваш очакванията на тълпата,че гласът ми се разбива в ледения ти поглед, и нито едно от усещанията ми не стига до душата ти.Не ти се говори много с мен,а и не мислиш,че е възможно да знам нещо по-различно за живота, от нещата които ти знаеш.Опитам ли да те доближа, нахлузваш бронята на безразличието и потъваш в нищото на обърканите си мисли.Освен това,подозирам,че ми се сърдиш,защото не искам да бъда нещастен като теб...Мислиш,че съм глупав и недобронамерен само защото държа да казвам нещата както ги чувствам,а не както е прието да се казват(с въможно най-щадящи и галещи егото думички )...Замеряш ме с надменния си цинизъм и се опитваш да ме наказваш с някакви странни твои си демонстрации,но тук отново ще те разочаровам - моят свят не се върти около теб!Поне не така както ти се иска...Не мога да мълча,когато грешиш,нито да свеждам глава,когато вършиш явна несправедливост.Не мога да съдействам на разума ти,когато виждам как сърцето ти се гърчи и боледува.Червеят на недоверието човърка мислите ти, и каквото и да направя, ти се струва съмнително и неискрено...Е,няма да споря с теб!Нито ще те убеждавам в каквото и да било.Като типичен вятър ще профуча през косите ти и ще отида да си поиграя с облаците.Те поне колкото и да са навъсени или уморени,винаги намират сили да отвърнат искрено на усмивката ми .Ако пък са прекалено тъжни си поплакваме заедно и после само с един повей ги превръщам в красиво ,синьо небе.Искаше ми се да можех и на теб да подействам така,но ти си прекалено зает със земните си дела,а и лека–полека започваш да забравяш досадните брътвежи за щастие ,долитащи като ехо някъде от ляво на гърдите ти.Гълташ си дневната доза хапчета,закачаш една що –годе прилична усмивка на лицето си и вдигнал високо брадичка тръшваш вратата на килията,зад която недоумяващо и съкрушено те гледа собствената ти душа.

Какво мога да направя аз в този случай,освен да те оставя ,да следваш избора си и да наминавам отвреме на време край килията за да наглеждам истинския теб! Да,знам....Знам,че от такива като мен нямаш нужда,но това,че съм вятър и не се спирам на едно място,не означава,че не те обичам.Напротив!Винаги когато нещо не е наред с теб,се намира птица или бръмбар,които да ме известят.Тогава откъсвам от мислите си една четирилистна детелина,духвам в шепите си и я превръщам в пеперуда.Нежното създание махва два пъти с крила и повечето твои проблеми лека-полека започват да намират своето решение.Но,преди да си се ядосал,тълкувайки думите ми погрешно,нека ти кажа -аз не си присвоявам твоите успехи,просто те обичам безусловно и обстоятелствата ми съдействат ,за да ти помогна с каквото мога.А аз не мога да ти помогна с друго,освен с хубави мисли.

Моля те- недей да бягаш повече!

Важно ми е да си добре и килията да е празна...

....Защото мястото на душата ти е при теб и никъде другаде!

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

Из "Дневниците на един вятър"

....Когато умората седне на рамото ти и дните изгубят магията на очарованието си,значи ти е време за почивка.Време е да седнеш и да поговориш със себе си,да си изясниш позициите спрямо живота и другите живи същества..,да загърбиш онези,които те нараняват и да продължиш напред с мисълта,че хората все още има с какво да те изненадат.Глупаво и тъжно е да се затваряме зад дебелите стени на егото си ,робувайки на разочарованието,болката и личното неудовлетворение.Глупаво-защото животът е едно дихание... Тъжно-защото цяла вечност се чудим как да си прехвърлим негативи един на друг,когато само с една усмивка можем да спечелим нечия душа....

...Понякога чувствам,че не съм за този свят...,че прекалявам с донкихотските си принципи и съм в тежест на онези,което не ме разбират,но държат на мен...Идвам им в повече с приказките,че парите не са всичко, и че щастието е въпрос на личен избор.Обикновено в такива моменти ми става адски тъжно,защото осъзнавам колко слаби и податливи същества сме хората.Толкова години не успявам да намеря логика във факта,че само когато се случи нещо необратимо си даваме сметка за онова,което сме имали...Не съм съгласна ,че светът ми трябва да се срути,за да започна да ценя красотата на момента.Питам се защо хората са заедно в болката и сами в радостта си?!Поредният житейски парадокс за който всички знаят на теория,но малцина дръзват да му се противопоставят.Не искам такъв живот за себе си!Не искам нечия болест или нещастие да ме провокират да кажа :Обичам те!Не искам да започна да давам от себе си ,само когато усетя,че положението е безнадеждно и няма връщане назад.Толкова човешки драми...,толкова злоба и ярост в душите ни ,само защото не ни стиска да изкажем на глас обичта си.

...Но...,въпреки това - няма време за отчаяние...Часовникът тиктака!Всяка секунда ни отнема или дарява нечия усмивка.И ,макар че ,в днешния свят няма място за такива като мен-АЗ СЪМ ТУК!Няма да се уморя да обичам каквото и да получавам насреща .Няма да се превръщам в криво огледало ,само за да се харесам на някого.Няма да мразя ,понеже нещата не се случват както аз искам.И ако някога съм държала нечия ръка,каквото и да я е отдалечило от мен бих го преглътнала и бих я хванала отново,защото нямам време за глупости ,нито желание да вървя срещу себе си....

Всичко е толкова просто и лесно...Хората правим нещата сложни като ги изкривяваме през призмата на пълните със зависимости и очаквания възгледи.

Днес не ми се очаква....Нито имам нуждата да бъда разбирана и оправдана....Не ми се занимава с неща,които не зависят от мен.Харесва ми тишината на февруарския залез.Харесва ми усещането за принадлежност към нещо много по-огромно и неописуемо от моята млака объркана вселена.Днес просто ми се диша...далече от уморените човешки същества,далече от тяхната безнадеждност и скептицизъм,далече от болката и неудовлетворението....Днес искам да се вслушам в себе си и да си подаря онова щастие което заслужавам!Затварям очи и се превръщам във вятър...от онези ветрове,които тихичко нашепват в листата на дърветата разни,техни си тайни за живота:

„....Когато умората седне на рамото ти,отпусни газта,натисни плавно спирачките и отбий по някой черен път .Нямаш представа как би те заредил един изгрев или залез.Нямаш представа колко неща ще си дойдат на мястото ,ако си отпуснеш няколко мига за себе си,далеч от месомелачката ,в която днешните хора са превърнали живота си.Все още никой не ти е наложил такса за съзерцание ,така че по-добре да се възползвай докато и това не се опитат да ти отнемат като право.И бъди щастлив правейки онова,което ти харесва,обичайки онези,които значат нещо за теб,усмихайки се напук на всичко и на всички...Защото няма време!!! ”

сряда, 17 февруари 2010 г.

Непокварена

Имам си небето и мечтите.
Ти си просто криво огледало
от онези омагьосани,които
никога не отразяват цялото...
Тъжно си и дяволски самотно,
рядко се усмихваш.Не говориш.
Често се затваряш зад стените
на самотния си замък.И се молиш.
Молиш се за своите предмети,
кой от кой по-скъпи и безценни.
Пълниш с тях ръцете и очите си,
а душата ти въздъхва уморено...
Ти и хвърляш дребни подаяния-
няколко откраднати усмивки,
няколко последни обещания
дето няма да ги спазиш...Тя е свикнала.
После ми разправяш колко жалка съм,
щом ми стига въздухът в джобовете,
щом си губя времето с обичане
вместо да играя роли с хората .
А на мен ми стига само да усещам
дивите огньове във сърцето си,
край които всяка нощ се срещат
влюбени небето и мечтите ми.
Стига ми да изгоря съмненията,
после да прегърна нежно вярата,
да я съживя в стихотворение,
и да си отида... Непокварена!

събота, 13 февруари 2010 г.

...и все пак...

Омръзна ми от думи-еднодневки.

Като хербарии по листа се трошат.

Застиналии в мастилена прегръдка

уж трябва да говорят,а мълчат!

А как са ми заседнали в душата...,

във дробовете,в гърлото...в дъха.

Ако успея наведнъж да ги издишам,

навярно бих затрупала света.

Навярно бих помела като буря

брега на онзи ,който замени

изкуството с посредствена халтура

и днес ме кара да прескачам планини

от мъртви буквосъчетания и фрази...,

да инсценирам смисъл от увяхващия цвят

на глупавата ни неделно-сива проза...

Омръзна ми от думи....И все пак.....

понеделник, 8 февруари 2010 г.

Преди да падне тишината
и да затрупа твоя път,
а мисли с цветове на лято
в съня ти тихо зажужат,
изтупай старите си грижи,
една усмивка си налей
и я разбъркай с щипка свежест,
а после в рими я възпей .
Излез на въздух.Потанцувай.
Замеряй скуката със сняг.
Сърца от лед си нарисувай.
Стегни мечтите си във впряг
и полети като снежинка
над побелялата земя.
Какво и трябва на душата-
екстремна писта и ....крила....

Двоен проблем

Ти си толкова странен човек!

Може би затова те обичам!

Всички земни абсурди са в теб.

По това до...абсурд си приличаме!


И във толкова други неща

виждам нещо познато от мен си.

Господ май с нас си прави шега

или просто си търси проблеми.


Аз съм болна от зверски инат

и съм трудна за манипулиране.

Не оставаш от мен по-назад.

С теб в живота от всичко разбираме.


Твойта лудост е с моята в крак.

Нямат общо тук кръвните групи.

Вечно знаем по колко и как.

Нас не могат с пари да ни купят.


Ти си толкова странен човек

и така ми приличаш на мене,

че дори да не искаш, съм с теб.

Господ,верно ще има проблеми!