Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

понеделник, 24 октомври 2011 г.

Без думи



на Бени

Не ми се облича любов с разни думи-
стоят й натруфено, пошло, кичозно.
Изчезва цветът, сладостта й се губи
и някак я взимам съвсем насериозно.

А тя си е гола, безсрамна и луда.
Говори с очи. Не познава сълзите.
Когато реши се преструва на буря,
през другото време просто обича.

През другото време е лека усмивка,
топла ръка, неподправена нежност,
поглед блещукащ, тиха въздишка,
спомен за полет, море и безбрежност.

Как да я вкарам в някаква мода?
Дрехи от думи защо да й шия.
Да си любов не е дар, а природа.
Думите само развалят магията!

неделя, 9 октомври 2011 г.

Нещичко за мостовете и за хората-мостове

Не помня как избрах да бъда мост,
навярно просто не желая да съм бездна.
Не искам никой да пропада в моя мрак,
но ми харесва да съм символ на надеждата.

Понякога от стъпките боли,
и по човешки се оглеждам във лицето ти.
Преставам да съм мост в такива дни
от страх, че нещо се пропуква във сърцето ми.

До следващия слънчев, топъл ден,
когато някаква необяснима сила
отново те изпраща тук, при мен
и се превръщам в брод по който ако минеш

не би бил същия. И аз не бих била.
Съдба ли е , не знам, ала си струва.
Изпълним ли пространството със нас-
ни мостове, ни бездни съществуват...

сряда, 5 октомври 2011 г.

Посока „Щастие”



По дяволите стръмния живот.
За по напряко карам през небето.
Летя от монолог във монолог.
Отглеждам си торнадо във сърцето.

Отглеждам си и няколко мечти-
едни такива уж недостижими,
за всеки случай им приших криле,
понеже ме е страх, че ще загинат,

защото тук – на Долната земя,
човеците отдавна не мечтаят.
За тях е адски скучна любовта,
когато безусловно я отдаваш.

И честността е скучна, също и смехът,
и вярата в човешкото, в доброто.
По дяволите пътят към върха,
когато щастието е в обратната посока.