Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

сряда, 29 септември 2010 г.

Пристъпчета разни



Ей така, като ми заседне тая буца в гърлото..., като ми стъпи скапаната реалност върху душата с мръсните си кубинки, направо не мога да се побера в кожата си. Цялата съм в някакви кални петна , а господата учени още се ослушват и не им представлява интерес да забъркат един "Вениш" за душа...Тъпо ми е. Ама зверски тъпо... И се уморих. Уморих се да погребвам живи хора. Уморих се да си отглеждам вини и разочарования. Уморих се от тая скапана умора, дявол да го вземе. На 30-ет съм... Не на 3000...Обаче няма да кажа :


"Мамка му и живот"..., защото на живота нищо му няма.


Човеците..., вятърко, човеците сме сбъркани. Все някой ни е крив на нас. Все нещо трябва да ни рови под лъжичката. Сакън да не се усмихнем... Веднага се намират дузина "доброжелатели", дето да ти изсипят един камион с гнусотии на главата. И ако не са "доброжелателите", са собствените ни осакатяващи мисли. Ей за това,няма как да си остана в матрицата. Кръв да текне от ръцете и от сърцето ми- ще се самоизтрия със стихове, защото тази вкисната физиономия не ми харесва и не я искам. Искам си само живота. Моя си живот.Ясно?!

Две лъжички надежда за теб


Две лъжици надежда с кафето

вместо захар разбърках... И пих.

Телефонът ми дава заето,

просто пак разговарям с нов стих.

Пак разнищваме тайно живота

и зачеркваме старите дни-

то аман от сълзи и Голготи

от безсилие, яд и вини.

Днес ще взема каквото е мое.

Днес усмивки не ще да пестя.

Някой чака ,ей там, зад завоя

точно този стих... Точно сега!!!

сряда, 22 септември 2010 г.

На децата без право на избор

"...После Надежда умира. Ha три умира oт недохранване. На четири умира от раните си, причинени от залежаване. На шест умира oт зарази заради лоша хигиена. На седем умира от измръзване, на осем от удавяне, на девет от задушаване, на десет от обесване. "


Сълзите им капят

и рани отварят в земята.

С мухите разделят

последните сухи трохи.

На кървави струйки

изтича от тях светлината.

В очите им писък отчаян,

сломено мълчи.

Протягат ръчички,

но вместо прегръдка и нежност,

две груби плесници

ги връщат в жестокия свят.

Ограбват от болното тяло

живот и надежда,

превръщайки всяка секунда

в един грозен ад,

където човешкото

глътнало два ревотрила

тихо издъхва

в локва от детски сълзи.

В безименни гробни полета,

ех, мила Родино,

превърнахме твоите

древни,свещени земи...

събота, 18 септември 2010 г.

Все още...


Виждам в очите на странник света си.

Шепна несвързано някакви тайни.

Някой замерва деня ми с въпроси,

с болки от вчера и с думи нетрайни.

Често се спъвам в сигурност мнима.

Вярвам във феи, вълшебства и буди.

Искам да бъда. Избягвам да имам.

Боря се с плевели и боабаби.

Все още те търся сред птици и хора.

Все още се губя в пустиня от мисли.

И уж те откривам. И уж се откривам,

но не намирам каквото съм искала...

На по чашка с вятъра

На по чашка розов дъжд
с щипка изгрев, вместо чай
иска ми се този път
нещичко да ти призная.
Аз си нямам сърчице.
Е, поне не е такова
като твоето сърце-
моето тупти у хората.
Нямам също и криле,
но летя, защото всички
от семейство "ВЕТРОВЕ"
могат да летят отлично.
По дворци не ме търси,
нито в някой мрачен замък.
Видя ли пред мен стени,
ставам зъл и ураганен.
Аз не съм съвсем човек.
Даже... целия съм вятър.
На тегло съм много лек,
но тежа като приятел.
И макар да си далеч-
в своя свят, сред свои мисли,
честичко вървя до теб
и запълвам празни листи...,
и се смея с твоя смях...,
и сълзите ти разнасям...,
нищо, че не съм човек-
аз съм ти
и съм прекрасен!

петък, 17 септември 2010 г.

Моето ангелско "Аз"

"Не може точно да се определи моментът, в който се поражда приятелството... Както, когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва; така и в поредицата от приятелства идва едно, което грабва сърцето ти."

"451° по Фаренхайт"- Рей Бредбъри

на Маги

Ти си моето ангелско "Аз",
от което се уча на вяра.
Този мост- светлина между нас
е награда, съдбовна награда
за позната без време печал,
за самотни и празни мълчания.
С теб светът ми е приказно бял.
Постижими са всички мечтания...
Ти си моето ангелско "Аз",
топъл изгрев, усмивка в очите.
Глътка нежност в един сбъркан свят.
Ангел, който безкрайно обичам.

четвъртък, 16 септември 2010 г.

Жив живот

Цял живот хранех смъртта
със страховете си от нея...
Веднъж ми дойде до гуша,
теглих и една... благословия
и скочих с двата крака
в бездънната си реалност.
Днес тук-таме зейва по някоя рана,
но дързостта си заслужаваше.
Никой не може да ми отнеме изживяното...
Даже смъртта го признава!

вторник, 14 септември 2010 г.

До квартал "Свобода" и обратно

Изкушение е да мисля за теб-
моето малко бягство на запад,
където стрелите на моженето
пробождат всички "не"- та
препъващи устрема ми...
Мога да ти го обясня
и по-сложно,
но ще се огранича
с простотата
на едно смирено
и всеобхватно:
Обичам те!
Щастието ми е толкова
естествено и възможно
когато се отдам на изкушението...
...на изкушението да съм свободна
въпреки всичката тая любов!

Сляпата милионерка

Сляпата вяра няма
да напълни джобовете ми
и хляб на масата няма да сложи,
и с нов шал няма да обгърне раменете ми...
Защото е сляпа!
Тя не вижда стойността на банкнотите,
нито цвета на брашното.
Не знае колко кръпки има по дрехите й,
не премигва пред лъскавото, защото
очите на душата й са отворени широко...
Цялата е пълна с раздаване...
Сляпата вяра няма да ме нахрани,
но ще ме направи милионерка
в своето нямане!

понеделник, 13 септември 2010 г.

Втори шанс

Този път се размина, нали?!
Странен писък в ушите ти свири.
Ужасено умът ти реди
всевъзможни, зловещи картини.
Осъзнаваш, че вече си друг,
че дъхът ти не е механичен-
всяка следваща глътка живот
те подтиква да бъдеш различен.
НадхитрЕната смърт е урок,
а умееш ли вярно да учиш
ще започнеш на чисто. Готов
всяка своя мечта да си случиш.
Ще живееш до дупка деня
и душата си с плам ще раздаваш.
Втори шанс да оставиш следа.
Втори шанс... Трети може да нямаш!

сряда, 8 септември 2010 г.

Есенно







Намерих ключ за някаква врата
изпаднал от джобовете на времето.
Дали зад нея чака есента
с килимите си в жълто-керемидено
и с аромат на ненатрапчива любов?
Дали си там със златна ябълка в ръката?
Или ще те позная по това,
че като мен, почти не стъпваш на земята.
Дали? Дали?... Дали да завъртя
ключа? Какво ли друго ми остава.
Ако те няма ще прегърна есента
и ще забравя, че те търся. Ще забравя!