Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

понеделник, 29 декември 2008 г.

Невинна и чиста(целуната от Бога)


Надбягвам се с вятъра.
Мисълта ми е полет.
Думите-стихове.
Любовта ми-икона.
Никоя ,но щастлива
надничам в себе си.
Далече от болката.
Далече от времето.
От Господ целуната
се разтваря душата ми
в тишината на нищото,
на дъжда между капките...
Като птица се гмуркам
в море от безвремие.
Няма сенки и страх.
Няма мъртво вълнение.
Няма пясъчни кули,
нито нож във гърба ми.
Няма нокти ,с които
да се впие умът ми.
Няма срам и заблуда.
Няма гняв и съмнение.
Има само любов-
океан от смирение.
Надбягвам се с вятъра
от Бога целуната,
невинна и чиста
с душа непокътната.

неделя, 28 декември 2008 г.

















Събота сутрин


Още е тъмно в седем и две.
Пия кафе във ухилена чаша
и се подготвям за новия ден.
Чакат ме толкова много задачи.

Дървото навън ми помахва едва,
а на прозореца точно отсреща
светят червено-зелени сърца.
Усмихвам се!Ех , тази обич човешка.

Макар и декември,макар и сама,
и въпреки зверски студеното време-
денят ми подава горещо ръка
и иска от него всичко да взема.

Бликва от нищото нова зора.
В синьо-лилаво небето облича.
Как ми е топло напук на студа.
Събота сутрин е ...и ми се обича!
Влюбена в един среднощен час

Обичам да пътувам вечерта.

Светът изглежда тайнствен и различен:
до спяща птичка се е сгушила нощта,
а пътят нейде в мрака криволичи.
Дърветата като среднощни,горди стражи
протягат клони към смълчаното небе.
Вселенски пулс тупти във мойте вени.
Звезди танцуват с пеперудени криле.
Минути на бемълвно съзерцание-
в душата ми нахлува тишина,
а в мислите ми сребърно сияние
разказва притчи за часа на любовта.
В сън магичен е потънала земята
и сякаш будна в този миг съм само аз.
Очи затварям и потъвам в тишината-
необратимо влюбена в един среднощен час.