Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

сряда, 21 март 2012 г.

Заветът



Не виждам. Ослепях от чудна жажда...
От пръски слънце в лепкавия мрак...
Сънувам океани от надежда.
Мечтая все един и същи бряг.


И с риск да се удавя в плитчините-
помъквам кръста си през бурните вълни,
подмятана от хорското двуличие,
но пълна с вяра в хорските души.

Не се засища вълчи глад с огризки.
Поиска ли животът – ще му дам
едничката си риза. Необличана.
Перцата от крилата си ще дам.

Докато не остана по усмивка,
по себе си, по няколко мечти,
надраскани набързо върху листа
от сляпата ми обич. С послепис:

„ Живее ли ти се – живей!
Лети!
Бъди! „