Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

петък, 27 януари 2012 г.

Белова на едно стихотворение



Убиваш ми в сърцето, но уви.
Жените сме докрай гостоприемни.
Отворим ли за някой мъж врати,
забравяме да ги затворим. Уморени,
очакваме да пламне пролетта
с приятното ухание на обич,
но вместо нея идва есента
и уж сме с него, а се чувстваме бездомни.
Завъртам ключа. Хвърлям го назад.
Подстригвам си косата... и мечтите.
Така широк е този пъстър свят-
та все на някой ще му се обича.
Накъсвам всички стари чернови.
Обличам най- искрящата усмивка.
Животът няма време за сълзи
и не на всеки дава титлата „Щастливка”...

Обичам или не, с теб и без теб,
съдбата ми е да вървя напред!

Усмихнато стихотворение



Останала ми е една усмивка.
Не може да я вземе никой дявол.
Каквото и да става - зъби стискам
и смело към върха си продължавам.

Усмихвам се на тихата си лудост,
на времето прекарано в безгрижност.
Забравям всички глупави заблуди-
да помниш болката е толкова излишно.

Усмихвам се на някой стар приятел,
на онзи мъж, на бабата отсреща
и осъзнавам колко съм богата,
раздавайки усмихната надежда.

Останала ми е една усмивка,
но от вълшебните-дадеш ли я на някой,
животът с хиляди усмивки ти откликва.
Не ми ли вярваш? Усмихни се и почакай... :)

събота, 7 януари 2012 г.

Слънчево затъмнение




С протегнати към нищото ръце
крада от светлото на уличните лампи.
Когато няма слънце и небе,
когато мислите ми злобно интригантстват,
когато се разпадам на тъги
и даже пропастите ми остават без опора,
а този свят иззидан от стени
ме блъска яростно сред глутница от хора,
дочувам шепот на душата-единак:
"Не се продавай за трохи от чужда вяра."
Уверено преглъщам буца мрак
и продължавам да се уча... Да изгрявам!