Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

сряда, 28 декември 2011 г.

Откакто те обичам



Ревнувам самотата си от теб.
Очите си от твоите ревнувам.
Сърцето ми и то не е сърце,
откакто го разкъсвам с празнодумия.
И жаждата по устните лепи-
не я напиват мислите солени.
Ревнувам всяка буква в този стих,
защото е написана от тебе.
Ревнувам слабостта си и смеха,
и болката, и липсата ревнувам,
а някога твърдях, че любовта
е хапчето с което се лекувам.
Ревнувам се от себе си дори...
Такава... лековерна романтичка.
Представа нямам кой си всъщност ти,
но даже ревността ми те обича.

понеделник, 12 декември 2011 г.

ПОКЛОН




в памет на Велко Кънев



Когато любовта говори,
смъртта безсилно свежда поглед.
Човек с размерите на вечност,
не би могъл да бъде спомен.

Живот отдаден на таланта-
не свършва кротко във земята,
а осветява с мощен пламък
безсмъртието на душата.

Следите му не избледняват!
Усмивката му не изчезва!
Раздаденото го превръща
в пътеводител и надежда!...

Но ако все пак ви разплаче
смъртта му с тежката си роля-
оставил ви е смях в наследство.
Посмейте се със него хора!...

събота, 3 декември 2011 г.

Размисли за щастието



Всъщност колко мой трябва да бъдеш,
за да се чувствам щастлива?
Ако е светло в погледа ти,
... ако се смееш силно,
ако посрещаш грижите
с лекота и вяра
без да губиш куража си,
без да се нараняваш.
Ако не се нуждаеш
от рамото за да поплачеш,
а ме докосваш просто,
за да почувстваш някой
аз ще съм пълна с тебе
без да те притежавам.
Ти ще намериш себе си.
Щастие ето това е!

понеделник, 28 ноември 2011 г.

Самоосъществяване



Отново гоня ветрове и ми е тясна

човешката представа за нормалност.

На Бога в мен пределно му е ясно,

че кръстосмъртната, обречена реалност

не би подминала горещите му длани.

Страхът е гвоздеят убиващ всеки порив.

Навярно за това не бих останала

за дълго сред кошмарите на хората.

Сама ще съм опорната си точка

и лостът, който всичко преобръща.

Ще бъда дръзка като мислите среднощни,

ще бъда залезна, безплътна, всемогъща

и твоя...или ничия, но вярна

на топлия живот изпълнил вените.

Аз може никога да не настигна вятъра,

но по е важно, че по пътя срещам себе си!

неделя, 20 ноември 2011 г.

Искам да знаеш




Ако можеше да четеш между редовете
щеше отдавна да знаеш,
че имаш място в сърцето ми
от онези специалните,
където пънолунията чертаят
златни пътеки в морето,
а тишината издиша признания...
Щеше да чуеш, как разказвах
мечтите си на чайките
и как вълните правеха любов
всеки път, когато мислех за теб.
Ако можеше да четеш между редовете,
нямаше да изтръпваш
от истината, която трепти в очите ми,
а щеше да знаеш, че свободата,
с която те обичам,
е по-силна от желанието да те притежавам.
Щеше да се усмихваш
само при мисълта,
че някой, някъде сънува теб,
вижда душата ти,
споделя мълчанието ти
и пази онази част от същността ти,
която кара слънцето да свети,
земята да се върти,
животът да се ражда...
Ако можеше да четеш между редовете
щеше да усетиш колко е важно
да не изчезваш...от себе си
и да обичаш...въпреки всичко!

сряда, 16 ноември 2011 г.

Прозрение 2



И всичките небета да помръкнат.

и всичките планети да изчезнат,

и слънцето внезапно да угасне,

и изворът да се превърне в бездна,

и времето отчаяно да млъкне,

и космосът внезапно да простене,

и огънят да хапе сини устни

и вятърът да пусне корен в мене

не ще удавя крехката си вяра,

не ще остана в нищото на мрака,

защото мога всичко да забравя...

Защото знам, че някой, някъде ме чака!

сряда, 9 ноември 2011 г.

МНОГО СЛЪНЦЕ ЗА ЛАРА !!!


ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН ПРЕКРАСНИЦЕ!

Тази година реших да ти подаря най-красивия си спомен от морето, лично уловен и предназначен да те топли цяла зима.
Много да си ми щастлива миличка Лара. Бъди здрава, пълна с вдъхновение и усмивки. Нека светлината , която пръскаш с душа, сърце и ръце се връща при теб хилядократно. Много те обичам и благодаря, че те има!!!

Малко море и много слънце.
Малко облачета и много любов.
Една усмивка колкото зрънце
да се разлисти в твоя живот,
да избуее вълшебно лято
в твоето нежно, добро сърце.
Да си ми жива и здрава, приятелко
и всичко хубаво да ти се случва за две! :)

петък, 4 ноември 2011 г.

Спътник към дома


Между делнични грижи
и човешка умора
обичта се промъква
като куче сред хора.
По петите ме следва,
със букет от усмивки.
Вечно двете подремваме
на последната спирка.
Тя току ме поглежда
с неприкрита възхита-
няма помен от жал
или злоба в очите.
Маха кротко с опашка
и не тича след рейса.
Без сълзи ме изпраща,
с тиха радост посреща.
Между Вчера и Утре
обичта се промъква,
упорита, наивна,
моят най-верен спътник,
моя странна,
почти нечовешка утеха,
че изгубя ли пътя,
ще открия пътека,
може би към мечтите,
може би към небето
или просто пътечка
към дома на сърцето!

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Ще те чакам там





Намам време да страдам с теб.
Имам вечности да те обичам.
Хващам първия самолет
към сърцето ти и пресичам
тази пропаст от самота,
от очаквания бездънни.
Стига вече! Подай ръка!
Нека в погледа ти се съмне.
Не отлагай смеха си днес.
Не наказвай с тъга деня си.
Измисли си нов Еверест,
измисли си цветя по пътя.
Измисли си каквото щеш,
но върви. Забрави за Вчера.
Ще те чакам на твоя връх...
Неизмислена, но покорена!

Дни като този




Има дни като този, в които
тишината подсвирква до теб
и увлечен в безгрижния ритъм
преоткриваш в човека човек.

И обичаш - съвсем безтегловно,
без да търсиш под вола теле.
И си някак щастливо огромен
като чудния свят на дете.

Има дни като този , в които
укротяваш мустанга Живот
и макар да се мислиш за Никой,
за вселената ти си Любов!!!

I believe you can fly



Имам няколко чифта криле
и ги пазя навярно за тебе.
Цял живот се оглеждам в небе,
цял живот пренареждам безредия.

Имам толкова много любов,
безпосочна и безадресна,
че отдавна не питам защо,
нито как и къде ме повежда.

Просто тръгвам с главата напред
и я следвам по кози пътеки.
Днес говори с гласа на море,
утре просто я стискам във шепа.

Тя тупти необятна край мен
и ме кара да вярвам, че мога
да превърна и теб във небе...
Може би... Някой ден... Много скоро!

понеделник, 24 октомври 2011 г.

Без думи



на Бени

Не ми се облича любов с разни думи-
стоят й натруфено, пошло, кичозно.
Изчезва цветът, сладостта й се губи
и някак я взимам съвсем насериозно.

А тя си е гола, безсрамна и луда.
Говори с очи. Не познава сълзите.
Когато реши се преструва на буря,
през другото време просто обича.

През другото време е лека усмивка,
топла ръка, неподправена нежност,
поглед блещукащ, тиха въздишка,
спомен за полет, море и безбрежност.

Как да я вкарам в някаква мода?
Дрехи от думи защо да й шия.
Да си любов не е дар, а природа.
Думите само развалят магията!

неделя, 9 октомври 2011 г.

Нещичко за мостовете и за хората-мостове

Не помня как избрах да бъда мост,
навярно просто не желая да съм бездна.
Не искам никой да пропада в моя мрак,
но ми харесва да съм символ на надеждата.

Понякога от стъпките боли,
и по човешки се оглеждам във лицето ти.
Преставам да съм мост в такива дни
от страх, че нещо се пропуква във сърцето ми.

До следващия слънчев, топъл ден,
когато някаква необяснима сила
отново те изпраща тук, при мен
и се превръщам в брод по който ако минеш

не би бил същия. И аз не бих била.
Съдба ли е , не знам, ала си струва.
Изпълним ли пространството със нас-
ни мостове, ни бездни съществуват...

сряда, 5 октомври 2011 г.

Посока „Щастие”



По дяволите стръмния живот.
За по напряко карам през небето.
Летя от монолог във монолог.
Отглеждам си торнадо във сърцето.

Отглеждам си и няколко мечти-
едни такива уж недостижими,
за всеки случай им приших криле,
понеже ме е страх, че ще загинат,

защото тук – на Долната земя,
човеците отдавна не мечтаят.
За тях е адски скучна любовта,
когато безусловно я отдаваш.

И честността е скучна, също и смехът,
и вярата в човешкото, в доброто.
По дяволите пътят към върха,
когато щастието е в обратната посока.

четвъртък, 15 септември 2011 г.

Далеч, далеч


Здравей, сърце! Най-после чух

измъченото ти туптене.

Но да се махаме оттук.

Дължа ти страшно много време.

Далеч, далеч от този свят,

където господар е злобата

и змиите не под камък спят,

а съскат в мислите на хората.

Ела, сърце! Да помълчим

край езерото на мечтите.

Далеч от хули и лъжи,

сред тишината на горите.

Далеч, далеч ме отведи

в прегръдките на красотата.

Да бъдем само аз и ти.

Невидими за суетата.

Помни сърце- денят е ден,

когато грее с вдъхновение.

Щом имам теб, щом имаш мен,

светът навън е без значение...

събота, 27 август 2011 г.

Залезно


Когато вечерта ухае на залез
и е тихо...
и небето е розово...
и думите подскачат
по гребените на вълните...
Когато влюбените
стряскат вятъра
с дръзките си пориви на обич,
а облаците се превръщат в чайки
и нетърпеливо потъват
в обятията на морето...
Когато...
Когато животът
избухва в хиляди малки светлинки
разпилени по брега на безвремието
и мракът не е враг, а приятел,
значи щастието е надвило съмненията
и всичко, което можеш да направиш
е просто да го изживееш!!!...

Почти мираж


Като дългоочаквана буря връхлетя небето ми.

Засвяткаха чувствата ти.

Въздухът замириса на признания.

Вълните сграбчиха думите

и ги разбиха в крайбрежните камъни.

Остана ехото от туптенето на сърцето ти:

туп-туп, туп-туп, туп-туп-туп,

все по-бързо и по-бързо...

Протегнах ръка за да те погаля.

После пороят от нежности отшумя,

слънцето изпепели облаците,

а ти...Ти потъна в обятията на вятъра.

...Не ми е тъжно, знаеш ли защо?-

защото върховете на пръстите ми блестят.

Докоснах душата ти и знам къде да те намеря!

Любовта винаги оставя следи,

даже когато не е съвсем реална!

неделя, 10 юли 2011 г.

Из"Дневниците на един вятър"7- Един необикновен ден на един обикновен вятър


Утро!

Слънчева заря.Отваряш очи и разхождаш поглед из стаята. Денят шепне обещания в ухото ти. Ставаш, отмиваш съня с ободряващ душ, обличаш най-неустоимата си усмивка и се гмурваш в цветната тълпа от хора. Всички вървят нанякъде - сериозни, весели, неутрални. Някои се усмихват, други оставят хладен полъх след себе си.Интересното е, че тези, които забелязваш, също те забелязват- разбираш го по внезапно обхваналото те смущение от факта, че очите им отвръщат на твоите. Забавно е. Усещаш как кимваш за поздрав, сякаш виждаш стар познат. Кимват ти!Хубав знак!

Следваш поривите на вятъра. Избираш различна улица за да стигнеш до познато място. Спираш за малко, пускаш няколко монети в машината за добро настроение, вземаш чашка топло вдъхновение и продължаваш безгрижно по пътя към мечтите си...Хубаво нещо е животът- си мислиш - нищо, че в далечината проблясват мълнии... Нищо, че тълпата понякога губи цвета си, а хората те замерват с раздразнение, вместо с усмивки. Нали си имаш чадър от вяра и обувките на душата ти не пропускат мръсотията. Спомняш си, че все пак при бурите се освобождава напрежението. Явно и с хората е така. Ако след урагана отношенията оцелеят, значи уроците са усвоени с максимална полза и за двете страни. Ако ли не - колкото хора, толкова учители и всеки следващ е по-добър от предишния, защото само ти напомня, че няма какво да губиш, нито на кого да се доказваш.Бил си на дъното на пропастта. Идваш от окото на бурята и ти е достатъчен фактът, че си успял да се измъкнеш, да събереш отломките от разбитите си илюзии и да изградиш наново своя свят - ден по ден, къс по къс. Не ти трябва разбиране, защото не искаш никой да съпреживява болката ти или чисто по човешки я ревнуваш, защото е единственото нещо, което ти принадлежи истински.На вятъра в теб обаче никак не му се тъгува, а той е още по-труден за разбиране.Не можеш да го задържиш на едно място, нито да го вкараш в каквито и да било рамки. Той е див и непредсказуем. Понякога е повърхностен и досаден, друг път те поразява с дълбочина и проницателност. Нищо не може да му убегне и нищо не може да го изненада толкова, че да предпочете човешкия , пълен с ограничения свят, пред необятността на Космоса.

Денят преваля. Отново си изправен пред познатата дилема- хората или свободата да бъдеш себе си???...

Залезът мързеливо се отпуска в очите ти. Гларусите разплитат черните коси на нощта и става неестествено тъмно.Внезапно ярка като комета мисъл, те кара да осъзнаеш, че отдавна си направил своя избор... Избрал си хората, за да не забравяш, че си вятър!

Затваряш очи и се усмихваш. Земята става точка- малка, безценна, синя точица в необятния океан от мрак и светлина...