Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

петък, 30 юли 2010 г.

Бряг "Обич"

"Животът си върви по своя ред...
...хора,запознали се случайно,могат дълго време след това да не се срещат и дори да се забравят един друг. Но ако интересите им съвпадат, ако тези интереси са устойчиви и жизнени-рано или късно,хората срещнали се случайно,ще бъдат изхвърлени на един бряг"...
Осип Чорни - "Мусоргски"
През девет планини в десета
животът с теб да ни запрати,
през океани и морета,
в тълпи от хора непознати,
в пустинята на самотата
или сред хаоса от мисли-
където и да се намираме
душите ни ще бъдат близки.
Ще се открием някой петък
на някой бряг,ей там- в безкрая.
Ще трепне нещо във сърцето ти.
По погледа ще те позная.
И всички кули от съмнения
в краката ни без звук ще рухнат.
Наивен смях и впечатления
като поточета ще рукнат.
Защото обичта е памет,
която вечно ще ни следва.
Запали ли в душите пламък-
не се гаси ... И не изчезва!

четвъртък, 29 юли 2010 г.

Усмивкосътворителка

на Силви

Под ръцете ти никнат усмивки,
а светът става шарен и друг.
Колко много щастливи щастливки
срещат своята картичка тук.
И от всяка наднича душата ти-
слънчев лъч, много нежен и бял.
Цяло щастие е да си приятел
на човек съхранил се тъй цял.
Днес щастливо поглеждам небето си
и откъсвам за тебе звезда,
нека винаги топли сърцето ти,
че те има БЛАГОДАРЯ!!!

вторник, 27 юли 2010 г.

ПРЕЧИСТВАНЕ

Обожавам утрото след дъжд,
когато аромат на свежест
разлива хладната си нежност
в дробовете ми.
Слънцето - млад елегантен мъж
посяга с лъч и хваща за ръка Земята,
а новата и рокля от дъждовни капки
свети , като че от бяло злато е.
Омагьосана съм за пореден път
от висшето изкуство на природата.
Окъпан в светлина блести светът
и всеки цвят до съвършенство е изчистен...
...Тогава някак със душата си усещам
картината на следдъждовното пробуждане.
Животът...- той е някакъв Вълшебник,
който с пръсти вае красотата на момента...
...След всеки дъжд осъмвам все по-влюбена
...и все по-светла...

неделя, 25 юли 2010 г.

Да разбиеш стена... с душа


Стените са, за да надскочиш себе си,

да няма болка ако утре се завърнеш

в пространствата ограбени от времето,

където ще си друг, макар и същият.

Разбиеш ли се в този свят веднъж

и оживял след сблъсъка повториш и потретиш

не ще те спрат, ни огън, нито дъжд .

Като послушни кучета ще дишат страховете

в краката ти. Духът ти - великан

парченцата живот ще припознае.

Душите хорски ще са светлия ти храм,

а зад стените му ще срещнеш Раят.


П.П. Според календара на маите:



ДНЕС Е
Луна 14 Ден 1
25 Юли 2010
Ден извън времето!
Година на Жълто Самосъществуващо Семе

кин 108: Жълта Самосъществуваща Звезда

Аз определям с цел красота Измервайки изкуство
Аз представям складирането на елегантност
Със самостоятелния тон на формата
Аз съм воден от силата на разцъфването
Аз съм галактически активиращ портал, влез в мен

събота, 24 юли 2010 г.

Ден и Нощ (Лара & Innocence)



На пръсти се промъкна вечерта.
Два залеза в очите прекипяха.
Дъждовни перли малък облак разпиля
по нежните извивки на земята.

Два залеза и цял един безкрай
във капчици дъждовни - помежду им.
Не могат във едно небе да спрат,
но все така се търсят, ех, безумници...


Една лисица плаче тихо с тях
за своя Малък принц. Нощта приижда.
Очакване нахлува в късен час.
Искри светулково лисичата надежда.


На тънки токчета и във вечерна рокля
Луната между покривите мина.
Подсвиркваха подире й прозорците
и вратове извиваха комините.


Зад ъгъла я чакаше любов.
Унило Слънцето самотно я мечтаеше.
А после дълго я прегръщаше в захлас
и всички вечности на този свят и обещаваше.


Така въртят се нощ след ден - безкрайно
в прегръдките на вечност тежка -
за мъничко любов мечтаят двама,
но Слънцето Луната как да срещне?

П.П. Ах, какъв красив първи дует Лара. Горда съм с нас и ти благодаря от сърце!Оставям ти нещо, което написах в отговор на едно друго стихотворение:

За Скорпионите

Скорпионът е нежен до болка
и до блока в страстта си гори.
Свойта сладка отрова по малко
...инжектира ,но без да боли.
Той обича с` заряд на свръхнова
и ранят ли го - срива света.
Киче с щастие другите хора,
но за себе си сбира тъга.
А е толкова..., толкова истински,
филантроп и мечтател, естет!
Можем само да го обичаме!
Скорпионът е ...той е ЧОВЕК !!!

петък, 23 юли 2010 г.

Обичам те...безумно...по човешки



Отказвам да болиш във стихове.
Нито вечер да ме смазва твоето нямане.
Умея до безсмъртност да обичам.
Приех те в себе си без право на обжалване.
Не се страхувам да потъна в тишината
оставена от стъпките на някого.
Ще пазя целия ти свят, дори когато
изгубя своя зад мъглите от очакване.
И ако все пак прокървя от самотата си
не бих те молила отново да се връщаш,
защото в спомените скрити тук - в душата ми
съм запечатала едно прегръщане.
Не зная как да те зачеркна с безразличие.
Не мога! Любовта не би понесла
да чуе след всесилното :"Обичам те",
убийственото: "Всичко беше грешка".
Отказвам да болиш във стихове,
да те изплаквам в ненаписаните песни.
Обичам те. Обичам те. Обичам те.
Безумно, безотказно - по човешки!!!

четвъртък, 22 юли 2010 г.

Когато сестра ми танцува, аз мълча...

единственият начин да харесам подобна музика е този :

***




Светове, разделящи хората ,
придават фалшив привкус
на разстояние, което никога
не би могло да бъде преодоляно.
Свиващи се вселени.
Всеки живее според правила,
които е измислил.
А нищо няма смисъл.
Отвътре всички души крещят,
търсят, падат, рушат и не виждат.
Аз съм далеч от себе си
и няма да бъда онзи , който исках.
И даже да виждаш,
не всичко е онова , което съм аз.
Пазиш ръцете си от огъня ,
а това, което гори в теб
те принуждава да стискаш очи от болка.
Тихо.Тайните ти са мои.
И сърцето си само предавам.
Ти нали не си вътре.Не знаеш.
Твоята и моята вселена кога са се сблъсквали?
Как така зад очите ми параят чужди сълзи?
Виждаш, не плача.
Обещавам, забравих.
Скривам я в сенките на душата си –
на тъмно и никой няма да види.


автор: Morgana


П.П. Скорпито си е скорпи. Пак бръкна на дълбоко.Айде някое друго редче и от мен, а твоите е време по-често да излизат на светло.Браво приятелко!!!

Никоя вина не е достатъчна,
за да те държи насила в нечий свят.
Често любовта я дебнат свлачища
и когато самотите натежат-
някогашен океан осъмва в бездна.
Няма път напред или назад.
Остава ти куража да приемеш,
че небесата ти са се превърнали в земя!!!

Забравените залези


В забързания ритъм на живот
човешкото в човека пак се дави.
По нервите му тичат през глава
стада от задължения и ядове.
Той сприхаво подгонва сутринта.
На крак предъвква сладките емоции
и пак се впуска по всеобщи правила
да пренарежда хаоса в главата си.
А залезът е все така красив,
макар да няма кой към него да погледне,
освен един забравен малък принц,
комуто странни са човешките проблеми.
Нали си има роза и овца,
и няколко лисици за приятели.
Какво богатство по-голямо от това-
да гледаш залези и да е пълно във душата ти?!!!...

вторник, 20 юли 2010 г.

Старост




В ръцете си тя носи топъл хляб,
а времето прегърбило деня и
провлачва сянката и - крак след крак
и тихо я изпраща до дома и.

По плочника напукан от сълзи
разстила паяжини кукувича прежда.
Огнището угаснало мълчи.
Отдавна само пепел е надеждата.

Проскърцва жално тежката врата
и лепкав полумрак дъха и среща.
От старата кирпичена стена
две черно-бели снимки я поглеждат.

Отхапва залък с малко лук и сол
и дълго го притиска към небцето си.
Присяда и проклетият живот
но пак се мъчи да преглътне.Със сърцето си.

А там тежат хиляда самоти
и двеста призрака населват тишината.
Не знае утре ще отвори ли очи,
затуй не мигва цяла нощ. И просто чака...
След тази катеринска свръхпродуктивност май е време за малко музикална мълчина :)))




макар че и на тази мелодия имам отговор с моя версия(далеч по-слаба от оригиналната)

Чувам в съня си вълните,
Твоето име нашепват.
Сякаш отново си тук....
Вятър косите ми гали
с твоите пръсти навярно.
Знам ,че си ти ,но си друг.

Мога да усетя дъха ти,
нищо, че вече не дишаш,
нищо ,че тук съм сама.
Нека, нека спра да сънувам
как си до мен ,а те губя.
Будна ме дръж през нощта.

Искам да забравя за всичко.
Искам да чуя гласа ти.
Чувствам те близо до мен.
Тази съдба не разбира -
само със тебе аз съм жива.
Няма да спра да те търся.
Няма да тръгна без теб.

ПРИПЕВ:

Даже небето да рухне
и да затрупа света ми,
даже безпътна и слаба
няма да спра да вървя.
Нека съдбата си мисли,
че ме оставя без смисъл.
Няма да спра да те търся.
Няма да дишам без теб.

понеделник, 19 юли 2010 г.

За театъра, актьорската професия и още нещо...

Те не са хора...Те са някаква сплав от чувства и необятност. Сякаш идват от други светове, за да разтърсят душите ни (ако са ни останали такива), и да ни покажат, че има толкова реалности, колкото си позволим да изживеем. Често остават недооценени и неразбрани, а обикновено публиката им отдава значимото, едва когато те вече не могат да му се зарадват. Точно този факт ме провокира да седна и да опиша всичко , което си спомням от онази вечер.
Хората , които ми се "случиха" на 17.07.2010г в Драматичен театър - Пловдив , са НАЙ... ама НАЙ- невероятното ми преживяване от много време насам. Много лесно бих могла да се пристрастя към тях, просто защото предизвикват вулкан от емоции и настроения, които са способни да изкарат и най -затвореното същество от глупавата му черупка.
Не знам как ще ви прозвучи, но имах усещането, че ако тези актьори играеха, без да си отварят устите(само с жестове и погледи), пак щяха да оставят такова въздействие след себе си.
Става въпрос за театрална формация "МЕЛПОМЕНА" и постановката им " Големанов" .
Няма да правя резюме на пиеста, само ще вметна, че е от онези произведения, които ще си останат актуални, докато този свят се владее от дребни и меркантилни души . Ние ще си мислим, че живеем, а поредният Големанов ще изтупва праха от себе си и смело ще катери етажите на т.нар власт, готов да прескача трупове и да плаща всяка цена, която би го изстреляла на върха...
Да си призная, от години не бях ходила на театър. След онази вечер, обаче, си давам сметка колко съм се самоограбила. Това, което театъра дава като усещане и изживяване не може да се сравни с никое друго изкуство. Поне според мен. Да не говорим , ако пък имаш късмета да гледаш постановка на такъв невероятен състав, каквито са актьорите от "МЕЛПОМЕНА". Страхотно са се сработили, личи си , че имат една - единствена цел и това е максимално да убедят публиката в събитията, които пресъздават. Любо Нейков ме срази още в самото начало и продължи в същия дух до самия край. Имах чувството, че няма да мога да стана когато всичко свърши. За баба Гицка (Мария Статулова), каквото и да кажа, ще е слабо. Невероятна е тази жена. Направо не знам как се изправи, след като близо два часа трябваше да стои изгърбена на почти 90 градуса. Стефан Рядков ,Светлана Бонин, Мирослав Косев- все имена и доказани таланти, които с лекота успяват да бръкнат в душата на публиката и да изкарат от там реакцията, която пожелаят. А Елена Петрова..., съвсем умишлено си я оставих за най-накрая. Героинята и определено ме задави от смях. А как си пасваха с Любо Нейков...думи нямам. Естствено най-смешно ми беше , когато не можеха да сдържат смеха си. Тогава се получаваха най-яките импровизации и публиката буквано избухваше.
Имам и още впечатления ,но не за Живка, а за Елена. Спомних си едно предаване, в което беше споменала , че е извънземна, ама никой не знае. Аз пък знам , че ако продължава да се раздава с тази страст (а тя ще продължи) , скоро цяла България ще я разконспирира. Изключително мощна ,строго индивидуална енергия излъчва тази малка голяма жена. Зад привидната и крехкост се крие толкова много сила, че ако човек е достатъчно сензитивен, би се заредил за месеци напред...Не знам дали ще издържа да я гледам в драматична театрална роля! После сигурно заводите за хартия ще трябва да работят за мен...
Естествено след края на представлението, абсолютно заслужено залата стана на крака и окъпа актьорите с непрекъснати близо 7-8 минутни аплодисменти. Даже когато се прибраха зад сцената,аплодисментите продължиха и имах усещането, че не само на мен, а и на никой друг не му се тръгва от салона. Все съм се впечатлявала от представления и други културно-масови мероприятия, но онази вечер беше някакъв апогей в преживяванията ми.
Мога да ви говоря цяла седмица за това, което ми „причиниха” тези невероятни актьори. Само че, не на всеки ще му понесе, а и все пак всичко минава през призмата на моята душа. Знам само , че се чувствам изключително щастлива, защото бях на точното място с точните хора. Доколкото се познавам,ще продължа да си случвам срещи с тях, поне до 93-тия си рожден ден. А вие , ако още не сте ги гледали – не знаете какво сте изпуснали!!!

Кръстопът на съдби

Лежа под клоните на кичеста върба.
Погледът ми по листата се катери.
Не ми е важен толкова върхът.
Мечтая пътя си към него да намеря.
Сред тъмните усои на света
да блеснат ярко босите ми стъпки,
и не следи от кръв, а светлина,
да пази хората от всички страшни дупки,
които хищният живот е изкопал.
Не болката, а устрема да помнят
и колко стихове след мен е разгорял,
като свещици пред невидими икони.
Не ми е важен толкова върхът,
а гледката, която ми разкрива:
Едно небе. Една земя. Пътека. Път.
И хора-истини, опазили ме жива.

Не спомен за..., а спомен от Невена

Как пуста и някак си тъжна е сцената.
Проскърцва и сякаш зове твоя лик.
Безмълвни и тежки се спускат завесите,
след края на твоя спектакъл велик...
...И вятърът скрит зад една от колоните
простенва,и търси те с поглед.Уви!
Бледнеят стените пропити от спомени-
театърът слово прщално мълви.
А ние сподавяме сълзи в душите си-
как да ти кажем:"Сбогом!Прости"-
нали част от теб сме,а ти част от дните ни ?!...
...Защо ли тогава тъй силно боли.
И сякаш дочула от Рая тъгата ни,
заставаш с усмивка дълбока в очи.
С присъщата нежност изтриваш сълзите ни.
По-жива отвсякога,по-земна дори.
Огряна от своята търсеща истина,
изкачваш с плам сцената на вечността,
но в тази пиеса се връщаш възкръснала.
Надвила живота.Покорила смъртта.
Грандиозен спектакъл на отдадени мисли,
преоткрили живота в милиони сърца.
Предали чрез тебе надежда и смисъл.
Поднесли най-ценния дар-Доброта.
Когато събира ни толкова обич
и кадър след кадър раздаден живот,
запазваме не просто някакъв спомен,
а живия пример,наречен Любов.
И нейният пламък не ще да угасне,
напротив - по-светъл ще прави деня.
Заспивайки нощем над нас ще проблясва
най-нежната,твоята ярка звезда.
Днес тази велика,прекрасна Вселена
се пази дълбоко във всяка душа:
Жив спомен с копнеж изигран от Невена-
тих ангел, запалил у нас любовта!...
юли 2000г

П.П. Тези дни съм на вълна театър и бг кино. Вчера гледах "Бъди щастлива Ани" и се сетих, че в началото на юли (3.07) се навършиха 10 години от смъртта на жената, която за мен е олицетворение на най-красивите и силни години за българското кино.Не пред смъртта и се покланям, а пред живота, който тя продължава да живее в сърцата на всички, които я ПОМНЯТ!!!

неделя, 18 юли 2010 г.

Да ама Не :)

На облаците сивото горчи.
Тъгата пълни празната ми чаша,
но кой и каза, че съм жадна за сълзи
и как въобще и хрумна, че ще плача?
В усмивката ми греят сто слънца.
Защо да ги гася с куп хладни мисли
и от къде пък на къде боли дъжда,
щом после толкова животи се разлистват?
Не си познала , драга! Не и днес!
Душата ми прелива от обичане
и даже сто тъги да пресуша на екс,
ще си остана най-щастливото момиче,
защото - ами просто..., ей така,
понеже искам, а и знам...Да знам, че мога
с една усмивка да си оцветя дъга
и да превърна в слънце този твой измислен облак.

Из" Дневниците на един вятър 5" - Ако владееш източника, можеш да повториш емоцията

- Тъжно ли ти е?
- Аха...
- Защо?
-Защото нямам дистанционно за забавяне на времето.
-Че защо ти е такава безсмислена играчка? Нали знаеш,че време не съществува. Това си е някаква ваша човешка измислица, чрез която се опитате да въведете ред в хаоса от събития, съпътстващ така наречения ви живот.
- Ти не разбираш... Ти си просто някакъв вятър. Свободен си от всичко и от всички. Нямаш представа какво е да създаваш мостове към нечий свят, защото ти не се съобразяваш с пропастите пред световете на другите- просто прелиташ над тях и заставяш хората да те приемат. В човешкия свят не е така.Ние ,човеците, понякога с години се готвим за нечия поява или за нашето появяване в живота на другите. Проучваме, претегляме , премисляме , съставяме си план за действие и през цялото време сме толкова внимателни, все едно ходим по тънък лед. Една непремерена, по-отпусната стъпка и всичко рухва.
- Това е глупаво!
- Глупаво или не- така сме устроени. А знаеш ли кое най-много ме натъжава..., че всичко свършва толкова бързо. Години или седмици, абе дори и часове да трае подготовката за срещата между два свята, накрая всичко се изтъркулва за някакви си секунди...Хубавите моменти са буквално един дъх..., едно трепване на миглите. Поемаш въздух ,но колкото и да се опиташ да го задържиш- той излиза...И за това ми трябва дистанционното. Искам да мога да превъртам кадъра и да задържам на онези сцени, които поради емоционалността на момента, съм изтървала. Искам да видя в детайли погледа на човека отсреща. Искам да видя как усмивката му се появява първо в очите, после върху устните, а накрая превзема цялото му лице. Искам да усетя по -дълбоко тембъра на гласа и да запомня онзи вълшебна първа нотка,която предизвиква смеха отсреща. Искам да запазя искрата от този миг, защото чувството е все едно отново се раждаш , само че с пълно и ясно съзнание за нещата , които ти се случват.Толкова ми се иска да преживея всичко отначало , но с нюансите, които по една или друга причина не съм доловила.
-Ами преживей го! Нищо не те спира.
- Как така? Ама ти слушаш ли ме въобще какво ти говорих до сега. Трябва ми дистанционно. Как да видя нещо, което ми се е изплъзнало, защото съзнанието ми е било ангажирано с други също толкова важни акценти?
-Ех, моето момиче. Всеки път едно и също.Мислех, че вече си се научила. Успяваш да забравиш лошите неща- хубаво успяваш, но защо с тях забравяш и истините до които си се докоснала? Та нима любимото ти изречение не е : Ако владееш източника, можеш да повториш емоцията!”- ами действай тогава. Знаеш, че източникът на твоите емоции си ти самата. Ти избираш върху какво или кого да спреш вниманието си. Спомни си първата мисъл, която е довела до ситуацията и ще си спомниш и следствията от нея. Така без да се усетиш, отново ще се озовеш в света на човека или преживяването, които искаш да докоснеш . Мога да те уверя, че нищо не си пропуснала. Просто помисли малко. Вече си изживяла срещата. Сега искаш да я преживееш отново. В такъв случай излез от себе си. Представи си, че наблюдаваш нещата отстрани. Знаеш кой момент след кой следва, помниш репликите, паузите, завръзката и развръзката. Това вече ти се е случило и времето няма власт над него. Ти си тази, която върти колелото. Часовете и минутите нямат значение. Имат значение картините, ударите на сърцето ти, вдишването и издишването. Наблегни на детайлите. Спомни си гъдела в слънчевия сплит, неочакваната решителност която те бе обзела , в момента , в който осъзна, че трябва да действаш. Причините, поради които реши, че искаш да отвориш вратата към нечий непознат свят. Не мисли за срещата като за нещо изгубено и безвъзвратно отлетяло. Представи си , че тази среща се случва пред теб отново –ти просто я наблюдаваш отстрани. Всичко е в теб. Моментите които си си създала подлежат на твоя контрол. Не ти трябват някакви измислени машинарийки, за да се върнеш някъде където си била. Да не говорим, че още преди да ти се случи всичко, ти беше в ситуацията. Как му казвахте на това вие хората? А, да- бъдеще! Тази ситуация беше в бъдещето ти, докато ти не я превърна в реалност и сега тя е минало. Само че , не мога да разбера защо непрекъснато набъркваш тия глупави времеви характеристики. Не е важно, кое кога се е случило и колко е продължило. Важното е, че въобще се е осъществило. Ето това е решението на твоят измислен проблем, така че не ми се оправдавай с някакво си време. Е ,ако толкова искаш да ти е тъжно, винаги можеш да си намериш повод. Какво си мислиш, че не знам за твоята дъблока привързаност към миговете ли? Ама от мен да знаеш – и това е глупаво...
- Ух, глупаво е... Прав си, но не може хората да бъдем съвършени като вас ветровете. Нали все пак за това сме хора. И ако искаш да знаеш, вече не ми е тъжно. Ето за това си ми толкова скъп и важен. Две приказки ще ми кажеш и все ще са на място. Спомних си нещо, което бях подтиснала в паметта си. Един преливащ от вълнение и радост поглед, и една топла ръка... И сега съм щастлива, защото този миг ми принадлежи. Мога да го изживявам хиляди пъти без страх, че ще изчезне...Защото си е мой . И е истински !
А теб те обичам!!!

*фразата : "Ако владееш източника, можеш да повториш емоцията" не е моя,да си призная двоумя се между Шърли Маклейн( "За да достигнеш плода") и някой от тибетските автори...Ще си спомня и ще бъда по-конкретна :)

четвъртък, 15 юли 2010 г.

Не знаех, че живея в очите ти


На Е(дна истинска ...човечка :) )

Бездънно е зад тези две очи,
подобно на космическа безкрайност!
Мистични като езерни води
побират цялата човешка всеотдайност.
Красиви са. И топлят. Но тъжат,
защото няколко вселени там въздишат.
Когато са щастливи пръскат смях.
От болката им никнат стихове.
Оглеждам се и някъде зад тях
дочувам шепота на лира. Някой пее.
Потръпват струните. Гласа си разпознах.
До днес не знаех, че в очите ти живея.
А тази песен от бездумия,кажи,
кога сърцето ти на нея ме научи?
Мълчи ми се... така ми се мълчи.
Приятелствата между думите се случват!!!

Сега разбра ли

Земята ми е тясна. И боли.
Небетата са скритата ми сила.
Отгоре всички хора и беди
изглеждат страшно малки. Поносими.
И въздухът се диша някак леко,
когато не тежи от гняв и завист.
Посока имат всичките пътеки.
Опънат по конец е даже хаосът.
Земята ми е страшна, като смърт,
когато се опита да ме хване
с несигурните пръсти на страха,
превръщайки живота в буца време,
която дните безпрепятствено рушат...
Сега разбра ли за какво ми е небето?
Там осъзнавам колко вечен е мигът
и не е тъжно, че съм кратичка комета.

сряда, 14 юли 2010 г.

Котката ми се провали като човек :)))



Мисли разни разнообразни

Една тъга одраска щастието с нокът и то разплакано се сгуши в тъмния ти поглед. Познавам тази калпазанка. Все такива ги върши. Когато най-малко очакваш, изскача от нищото, грабва те за ръката и щеш не щеш си длъжен да потъгуваш из лабиринтите на душата си...
Поне докато странстваш можеш да изучиш маникюр и ноктопластика и следващият път, когато мискинката се нахвърли върху усмивката ти - ЩРАК - с голямата ножица и ... никакви такива... Има време за сълзи в този живот, но не толкова, колкото на тъгата и се иска, така че: УСМИХНИ ПОГЛЕДА СИ И МИ ПОКАЖИ КОЛКО СИЛНО МОЖЕШ ДА СВЕТИШ!!

четвъртък, 8 юли 2010 г.

На моите три мускетарки

на сестрите ми

Когато кръвта говори -
думите мълчат.
Хората нямат значение...
Обстоятелствата също!
Три чифта очи
вперени в душата ми...
Три съдби
преплетени здраво с моята.
Три усмивки
способни да разбият
и най-черния ден.
Три истини,
в които вярвам безрезервно
и които осмислят
ожулените колена,
разбитите илюзии,
кръвта по ръцете
(от драпането
по сипеите
на този неистово стръмен
понякога свят...).
Толкова ви обичам
и е толкова е хубаво,
че ви има...
... че ви имам...
... че ме имате...

Дъждовница




Събирам се от твоите очи,
в които ме разпръсна влюбен вятърът.
Парченцата блестят като звезди,
а устните ми слагат отпечатък
върху извивките на твоето небе.
Валя те нежно, много, много нежно.
Щастлив като целунато дете
под капките ми се топиш копнежно.
Докосвам те по мократа коса
с дъждовно-разпиляните си мисли
и чувствам в себе си онази пълнота,
която рози във душата ми разлиства.
Прегръщам те с ръцете на дъга
и дълго по лицето ти се стичам,
а ти превърнал ме отново във жена
събираш ме в едно: Обичам те!

вторник, 6 юли 2010 г.

Една целувка ражда вечност



Прецъфтяват липите в очите ти.
Жарко слънце страха ми топи.
Омагьосва ме твоето дишане...
и да дишам, забравям почти.

Твоят поглед е пълен с отдаденост.
Свят поднасяш ми - истински, цял,
миг преди посветени, чрез устните
да изпълним свещен ритуал.

Ти целуваш! Целувам! Безпаметност!
Сто вселени избухват . Мълчим.
Чувствам себе си в теб и обратното,
всичко друго е пепел и дим.

Аз целувам! Целуваш! Безвремие.
Безсезоние. Святост. Любов.
Всички пропасти губят значение.
Съхрани ме с целувки! До гроб!!!