Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

сряда, 29 декември 2010 г.

Усещане за живот



То те чака зад ъгъла,
изливайки се като порой.
Прониква във вакуума
и променя линиите
на ръката ти...
...То е в погледите на онези,
които те обичат,
и на онези, които
все още не си срещнал.
То е навсякъде
и във всичко...
Затвори очи
и отвори душата си,
нали цяла вечност
точно това търсиш -
усещането за живот...

понеделник, 27 декември 2010 г.

Молитва за любов

Дъждът в косите,
декемврийският ветрец,
следколедната дрямка на врабците;
гласът на неуморния щурец
и песенният шепот на брезите
превръщат зимата
в молитва за любов,
в притихнала молба за споделеност
сподавена в безмълвия възторг
на хиляди копнеещи Вселени...
Докоснеш ли ги с думи - те трептят.
Прегърнеш ли ги с песен - засияват.
Звездите им магически блестят
и целия ти Космос отразяват,
а той вглъбен в свещена тишина
се сгушва пред огнището от мисли
и с пламъци рисува любовта,
която в утре-то ти някой ще разлисти...



П.П. В моя град цял ден пръска ситен дъждец. Дано за НГ има сняг до ушите :)))

вторник, 21 декември 2010 г.

Пълнолунна

Луната се е втренчила в света ми
(една такава кръгла и могъща).
Опитвам се да я опиша с думи,
но лунният и шепот ме обгръща
и чувам само пулсът на звездите
в прецизната мелодия на Космоса.
Душата ми-обагрена в златисто
танцува пълнолунно омагьосана
без чувство на умора. Лека. Фина.
Изригнала от тайнствените кратери
на своето неосъзнато минало...
Залива ме и се отнасям някъде,
където всяка мисъл ражда слънце,
а всяко слънце нечий мрак разпръсва.
Усещам се и Абсолют, и зрънце.
По пълнолуние от себе си възкръсвам.

понеделник, 20 декември 2010 г.

Срещу течението

Очакване затисна тишината.
Загребах като луда срещу себе си.

Повярвах си, че мога да съм Някоя,

в един обречен свят на безнадеждностти.

Предъвках сладостта на диалозите
разхвърляни небрежно в паметта ми

и пак се влюбих. Влюбих се във хората,

макар да осъзнавах, че е лудост.


Защото всичко близко и огромно

все някога осъмва в малка точка.

Защото „Здрасти” е предвестникът на „Сбогом”,

а пътят по натам - еднопосочен.

Но въпреки това намирам смисъл
във насълзения от взирането поглед.

И въпреки това ми се обича-

отново..., и отново..., и отново!

неделя, 19 декември 2010 г.

Последна


Ти си някъде там.

Аз го зная!

И си вярвам!

Наивно и сляпо!

Нощем в мислите

тихо витаеш,

денем носиш

в сърцето ми лято.

Предусещам те-

полъх от вятър.

Нежна песен

на влюбени славеи.

Мога вечности

още да чакам,

да събирам

сълзи кехлибарени

от горчивия плач

на тополите...

Мога дълго

в небето да гледам,

после всички звезди

да надсветя

и за теб да угасна...

Последна!

петък, 17 декември 2010 г.

У дома




На Ванеса Принцеса

Тя е толкова малка,
а така ослепително грее.
Носи лято в очите си.
Бисери в шепичка стиска.
Как бълбука гласчето и
щом изведнъж се засмее.
Колко ясно и звънко е
нейното детско : Обичам те!
И съвсем без да иска
в своя приказен свят те увлича.
Днес си в някое кралство,
утре в горска колиба преспиваш.
Яздиш коня на Пипи
или правиш хранилка за птички,
хапваш мед заедно с Пух,
после с облак завит си почиваш.
Тя е толкова мъдра
за своите две и половина,
че на ден ти припомня
хиляда забравени истини
и те учи да дишаш,
да дишаш отново щастливо,
по пътечка от бисери да се
завръщаш при себе си.

сряда, 15 декември 2010 г.

Заедно

Колко време трябва да вървят двама души един към друг, за да стигнат до думичката : ЗАЕДНО?... А когато стигнат до нея, ще съумеят ли да защитят изминатия път..., направения избор...?... Въпроси...въпроси...Добре, че са песните да ни отговорят!
Черпя всички с една от песните на живота ми...








и нещо индиректно свързано с темата ми за размисъл тази нощ(едно от нещата които двама души могат да направят заедно, е да дарят правото на щастие, на трето същество)... :


Право на щастие

Знаеш ли колко нещастни деца
в тъмното нощем се стряскат,
никой към тях не протяга ръка
със утешителни ласки.

Много от тях имат тъжни очи,
често, от страх не мечтаят,
затворени в своите крехки души
за дом и семейство копнеят.

Пр:

Нека всеки даде късче обич
и надежда за утре дари.
Нека заедно днес си докажем,
че е лесно да бъдем добри.
Не убивай човешкото в тебе.
Безразлично не гледай в страни.
Всяко малко дете във България
има право на дом и мечти.


Ние можем за миг, за един кратък миг
тъмнината в любов да превърнем.
Нека няма сълзи във невинни очи,
нека детския смях да им върнем.

неделя, 12 декември 2010 г.

КОЛЕДНО ЖЕЛАНИЕ

Черните стихове
не правят дните ми
по-светли...
Временно ми олеква,
но като си представя,
че нечие сърце
се свива от вълнение
и се опитва моята болка
да преглътне-
вдъхновението ми отива
по дяволите.
За това,
мили вълшебен дядо,
дето сбъдваш
желания по Коледа,
най-любезно те моля,
не ми носи нищо,
но добави към всички
бъдещи стихове огъня...
...Огъня, който прави
живота различен
и осветява пътя
към щастието на хората...

петък, 3 декември 2010 г.

Ключ

Когато се превърнеш в самота,
започваш да мечтаеш споделеност.
Отваряш тайните врати към същността
на най-човешката от всичките потребности.

Но падаш във измамните ръце
на дълго недолюбвани илюзии.
Подреждаш себе си- парченце по парче
и търсиш друг да ти довърши пъзела.

Тогава истината с яростен замах,
душата ти отново разпилява.
Илюзиите чезнат с нервен смях
и само купчина листа след тях остава.

А там, затрупан, смисълът шепти:
Човекът за човек е огледало,
но отражението в нечии очи
е само ключ- към теб самия и към цялото!

четвъртък, 2 декември 2010 г.

Хладна небрежност

Аз мога много дълго да мълча,
дори ще си повярваш, че ме няма.
Но някой ден в тълпата от лица
едно ще те накара да останеш
на мястото си - тръпнещ и смутен,
изгубил власт над хладната небрежност,
с която някога разкъса всичко в мен.
Очите ми ще те погледнат нежно
и вместо укор, непонятна топлина
ще те накара да си спомниш нещо старо.
Ще подадеш трепереща ръка.
От някъде разкаяно пиано
до спрялото сърце ще долети,
а ти мълчейки, с поглед ще ме молиш
да стана част от бъдните ти дни
и ще говориш, ще говориш, ще говориш,
докато дълъг, пронизителен звънец
не хлопне с вик вратата към душата ми...
...До теб ще спят един угаснал фас
и хладната небрежност на тъгата ти...