Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

вторник, 21 януари 2014 г.

Откровение 4



Януари вдъхновен е
и такава радост носи.
Всеки миг е откровение
с дъх на лотоси и рози.
В синьото на небесата
смърт и битие се сливат,
за да спомнят на душата,
че животът не умира.
Тази струйка златоносна
ще си стори път през мрака
и без думи и въпроси
времето си ще дочака.
Ще избухне в цветовете
на невиждана комета,
само за едно- да срещне
Любовта със теб Човеко!

понеделник, 20 януари 2014 г.

***


Този кръг е земен,
тленен и порочен.
Можеш да си вътре
или да прескочиш.
Да вървиш нататък
кротко и послушно
с маската на мнимо,
хладно равнодушие.
Ала да залъгваш
с доводи душата,
след като говорят
друго сетивата
си е чиста проба
страх и неведение.
Ако има обич
няма престъпление.
Ако има слънце
в нечия усмивка,
ако тя те сгрява
и те предизвиква
да подреждаш смело
мрачния си хаос
и да се разделяш
без тъга и жалост,
значи всяка крачка
в онзи кръг си струва,
щом живееш в радост
без да се преструваш!

Еквилибрист

Много е тънка чертата-
крачка в страни и пропадаш.
Нито да седнеш да чакаш,
нито страхливо да бягаш.
И без да искаш осъмваш
въжеиграч виртуозен.
С няколко скока се учиш
как от не може - да може.
Ставаш все по-самоуверен
в своите собствени битки.
Ако сърцето печели,
значи са Цезари всички-
разумът мъдро ще кимне,
вярата ще се усмихне,
опитът ще ръкопляска,
болката ще утихне.
Ала най-сладка победа
в този живот си остава
да прекосиш чужда бездна
без да очакваш награда.

Стават и такива грешки

Днес реших да бъда тъжна
като изоставен град.
Като стара селска къща
скрита в мрачен гъсталак.
Да разхождам паметта си
сред пустеещи поля.
Да разплача някой ручей.
Да избягам от света...
И да заваля внезапно-
да тъгувам с часове.
Да разръчкам стара рана,
да отворя нови две.
Да изгледам всички филми
с тъжен и нечестен край,
да се правя, че не чувам,
че не виждам и не знам,
ала планът ми не случи,
както бавно си вървях
по главата ме улучи
катеричка с жълъд як
и докато се усетя
цялата гора ехтеше.
А поуката е ясна-
бях със грешната нагласа!

***


Ако лъжеш- лъжеш себе си.
Ако нараниш- кървиш отвътре.
Ако триеш обич от живота си
няколко галактики ще рухнат.
Ако укоряваш - съдиш себе си.
Ако ли злословиш - сееш бури.
Ако се намесиш в чужди планове
без да те помолят - чакай сълзи.
Ако се обиждаш - храниш Егото.
Ако си нещастен - учиш трудно.
Ако се съмняваш- гониш светлото...
Ако оцелееш - ще е чудо.

Да си обич



Да докоснеш. Да целунеш.
Да прегърнеш. Да усетиш.
Да прогледнеш.Да се влюбиш.
Да изгрееш и да светиш.
Да дочакаш. Да посрещнеш.
Да не страдаш. Да не пречиш.
Да си тук и да те няма.
Да си близо и далече.
Да се молиш. Да раздаваш.
Да се смееш и да вярваш.
Да разбираш. Да не съдиш.
Да мълчиш. Да разговаряш.
Да си сам. Да си сред хора.
Да си себе си и всички,
не е никак, никак сложно-
стига просто да обичаш!

Слънчеви ветрове


От другата страна на тишината
препуска стадо сребърни коне
и всяка вечер щом заспи земята
те спират бяг край малко езерце.
Но тази нощ задуха странен вятър
и езерото стана на море.
Конете се препъваха от жажда,
а вятърът безмилостно подде:
- Дарете ми най-здравата кобила,
с най-огнената грива и душа.
Харесал съм си слънчевата щерка,
ала не мога да я доведа.
От месеци по нея боледувам,
но знаете, че моето сърце
е леден къс. Живота ще ми струва
кача ли се на Седмото небе.
Конете се разцвилиха тревожно-
как своите любими да спасят.
Една кобила вдигна поглед важно,
а стадото с тъга и стори път.
Но щом я зърна, вятърът изтръпна-
в очите и се гонеха слънца.
Кобилата смирено го погледна
и тихо на ухото му запя:
- Аз бях готова да изгубя облик,
да стана вятър за да бъда с теб,
а ти от страховете си оплетен
превърна всичко във море от лед.
Навярно досега не си обичал.
Не знаеш как въздейства Любовта.
Тя влиза в теб и преобръща всичко
и нямаш нищо, но си пълен с топлина.
Тогава от очите ветровити
закапаха снежинки и звезди.
Полепнаха по огнената грива
на смелата кобила. И след миг
до вятъра стоеше ярко слънце,
а после цялата вселена засия,
защото двамата горещо се прегърнаха
и се понесоха над спящата земя.
След време се разходих пак нататък
до езерото с дивите коне
и край една поляна зърнах чуден надпис:
Домът на слънчевите ветрове!

вторник, 14 януари 2014 г.

Порастване


Аз съм толкова, толкова мъничка
спрямо бездната от необятност,
че така ми прилича на чудо
всяка среща с незнаен приятел.
Всеки допир до нечия истина
кара светлото в мен да вибрира
и по разни закони неписани
светлината сама ме намира.
А когато целуне душата ми...,
щом докосне сърцето ми с длани
всички болки се пръсват на атоми-
не остава и помен от рани.
И е толкова, толкова хубаво
да усещам живота за двама -
едновременно толкова мъничка
и безкрайно, безкрайно голяма.

Вдъхновение


Не вярвам, че ръцете ми са вързани,
дори когато трудно ги протягам-
все някой трябва да развързва възлите
и свободата да му е награда.
Защото всичко скрито вътре в хората-
дали от страх или от алчност - ще изплува,
а няма ли убежище за болката
душата бавно се самолинчува.
Разбирам, че небето е измислено,
а мъртвите звезди са просто спомен
за някакво космическо единство
и Бог - като една любов огромен.
Навярно за това дълбая в себе си
и доизмислям черно-бялата безкрайност.
Със цветовете от едно обичане
създавам своята божествена реалност.

Понякога



Поемам дъх след дъх като упойка
във промеждутъка от две прегръдки.
Така и не разбрах кога и колко
от себе си е нужно да откъсна.
И някак ми е странен механизмът
на вземане и даване в живота.
Когато давам- никого не питам
и не очаквам- равносилно е на болка.
Но явно нещо някъде ми куца
в изграждането на обратна връзка
или съм изпреварила часа си
и в бъдещето вятърно препускам.
Не искам да превръщам близостта си
в храна за отминаващото време.
Изтривам планината от въпроси
и се обличам в обич и търпение!

петък, 10 януари 2014 г.

След края на земята



Когато си мълчание най-силно
отеква в мен гласът на страховете ти
и всеки опит да стоя наблизо
е сблъсък във стена от недоверие.
Едва успяваш да сдържиш туптенето
и яростния укор на сърцето си,
а аз се питам как да спра кървенето
на птиците пропаднали в небето ти.
Изгубих се в затвора на душата ти
докато си ме мислил за видение.
Днес целият ти свят е в отпечатъци
от моите безсънни вдъхновения.
Но ако трябва да избирам пак живота си
ще го кръстосам с твоя въпреки съдбата,
защото ми е инжектирано под кожата
да те обичам и след края на земята.

четвъртък, 9 януари 2014 г.

Криво стихотворение



Такива дни горчат без повод-
не може все да ти е сладко.
Човекът трудно схваща новото
или го схваща на обратно.

Все ще очерни простотата
с милион и два разумни довода,
а после хока рутината,
че му опъва грубо повода.

Не може да ти е щастливо
без да си си платил цената
и по-добре да ти е криво,
че да се сливаш със тълпата.

Но пусто, като не умея
и все на обич ме избива.
Горчиво ми е, но се смея-
пък нека на света съм крива!

вторник, 7 януари 2014 г.

Вълшебната стая


Имаш си стая в душата ми. Факт.
Когато ми липсваш отварям вратата.
Открехвам прозореца, почиствам праха.
Без дума да кажа поливам цветята...
Накрая присядам на празния стол,
затварям очи и потъвам в света ти,
но вместо тъга и болезнен, тих стон
на ситни цветчета се рони смехът ми.
Защото там някъде - в реалността
цъфти любовта ми в лилави полета
и нямам причини да чувствам тъга,
когато дъхът и се слива с небето.
Там някъде смело прегръща деня
една огледална половина от мене.
И нищо, че в стаята днес съм сама,
когато съм пълна през другото време.

Усмивката на феята



Тя е перла сред мъниста.
Не умее да сънува,
но обича да е истина
докато света рисува.
Вдигне ли ръка към листа,
сякаш гали празнотата
и внезапно оживяват
линиите на съдбата.
Прави цветовете ярки
само със една усмивка.
Плевела превръща в цвете
стига силно да поиска.
Тя не знае, че е фея
заразена със човечност,
но вълшебството е в нея
и ще я дари със вечност.

събота, 4 януари 2014 г.

Невероятно



Прилича на игра на сенки
това гонение на смисъл
и някак прекалено сложно е
да се опази чувството от мисъл .
Да се прескочи бездната от време
изглежда немислимо трудно,
но лесното не е спасение,
когато те влече абсурдът.
И колкото е по заплетен
сюжетът в паяжинни мрежи-
все по-богат е на усещания
и по-велик откъм стремежи.
Красиво е как се преплитат
утопията с въображение
и как измислените приказки
творят реално вдъхновение.
А то е златното мастило
в божествената стъкленица.
Не е ли чудо да изпишеш
един живот с перо от птица?!

Звездопадно



И този звездопад ще мине тихо
белязан от две парещи следи.
Без бъдеще и без горчиво минало
животът своя ход ще извърви.

Небето ще поглъща самотата,
а вятърът безмълвно ще шепти,
че всяко недокоснато желание
след себе си оставя руини.

Но вътре в мен, заключени в прегръдка
две влюбени вселени ще блестят.
Никоя любов не е напразна
когато прави по-красив света.

Кристална врата



Ако тази кристална врата
води в твоята тайна градина,
ще превърна сълзите в роса-
всичко мръсно от мен да отмият,
за да вляза с искряща душа
сред лехите цъфтящи от нежност.
Боже, толкова мисли-цветя
само с много любов се отглеждат.
Не откъсвай за мен ни една,
нека своя живот да живеят,
аз ще вдъхна от тях свобода
и в сърцето си ще я засея.
Някой ден уморен от света
ще поискаш пак тук да се скриеш.
Зад онази кристална врата
своя смисъл (и мен) ще откриеш!

сряда, 1 януари 2014 г.

Надежда


Студен и безучастен е денят
след пиршествата на суетната материя.
Не чувствам с нещо да е по-щастлив светът,
макар да има най-добрите намерения.
Но ще си върна думите назад,
ако поне един човек се е събудил
с една година обич по-богат
и с вярата, че всеки миг е чудо...
Защото ако някъде таи
микроскопична капчица надежда,
то тя е знак, че в бъдните ни дни
човещината ще изригне неизбежно...
Защото хората са Тържество на Любовта,
но просто им е нужно да си спомнят.
Един човек да е осъмнал Светлина
ще знам, че Раят на Земята е възможен!

Когато мъглата се вдигне

Чувам себе си в твоите мисли,
но мъглата полепва по мен
и се мъчи да пише неистини
с дъха си отровно-студен.
Ала аз я разсичам с доверие
и изгарям внушения страх.
Там където се раждат съмнения
смелостта е изгубила бряг,
за това се обличам в мълчание-
просто спирам да бъда човек,
който сее с ума си терзания...
После тихо поемам напред
към гласа направляващ съдбата ми,
към безкрайната, чиста любов...
Ако спреш и се вслушаш в душата си
ще се срещнем пак в този живот!