Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

понеделник, 30 август 2010 г.

Една неделя в Рая

ОПЕРАЦИЯ: МУСАЛА REVOLUTION

МЯСТО: БЪЛГАРИЯ , РИЛА

ЦЕЛ: вр. МУСАЛА ( ТАНГРА)


ДАТА: 29.08.2010 (неделя)

УЧАСТВАЩИ: Няколко луди за връзване...



























































































































































































































































































събота, 28 август 2010 г.

Танцувай Слънчице







на систърче Мими


с цялата ми необятна любов




Когато светлините угаснат


и чуеш зад сцената


умореното си сърце,


нека туптенето му


не заглушава ръкоплясканията.


Каквито и бури


да са бушували


в твоето море,


заслужаваш своя


изстрадан миг щастие.


Прегърни го, така,


както се прегръща малко дете


и позволи на усмивката си


да излекува раните ти.


Животът е за да го танцуваш,


а не да го страдаш.


четвъртък, 26 август 2010 г.

Из" Дневниците на един вятър" 6 - Метаморфози

Усмихвам се! На себе си... На щуротиите, които върша. На поводите, които си измислям, за да... се усмихна. Някой тананика в сърцето ми. Нещо някъде се ражда и по някаква причина, чувствам това раждане. Виждам се някак отстрани. Душата ми е гола и свети. Тук има още много души като моята... Различните им светлини се докосват - в началото плахо и любопитно, после уверено и изучаващо. Пространството се изпълва с мисли - красиви и уханни като току-що разпукали се рози. Светлините се сливат и усещам как общата им енергия променя кодовете на Съдбата. Вече не съм човек... Чувствам се капка във внезапно бликналият пред очите ми извор. Усещам сливането си с другите капки и знам, че една част от мен се е превърнала във вода. Мога да приемам всякакви форми и да преодолявам всякакви препятствия. Слънцето се оглежда в огледалната ми повърхност и цялата блестя, като че покрита с хиляди диамантчета. Уморени странници утоляват жаждата си отпивайки от мен. Докосвам устните им, разливам се в душите им и всяка клетка в тях започва да свети по друг начин. Умората си отива и на лицата им засияват най-красивите усмивки, които някога съм виждала.Става ми леко, толкова леко, че от водна капка се превръщам в балонче с въздух. Издигам се нагоре, нагоре където има хиляди балончета като мен. Едно неочаквано "пук" слива моя въздух с този на останалите и докато се усетя съм се превърнала във вятър. Див, неуловим и всепроникващ. Светлината не ме заслепява. Тъмнината не ме отчайва. Имам способността да разсейвам облаците между тях и тогава се появява онази тъкна средна линия, която ги разделя и събира едновременно.Там светлината и тъмнината са едно неделимо цяло. Също като мен и останалите балончета, също като мен и останалите водни капки, също като моята и хилядите други светещи души...
Също като Вятъра и Човека!!!

сряда, 25 август 2010 г.

Болестта не пита

"Когато човек е здрав не мисли за надвисналата над него болест"- тибетска поговорка

Тя идва внезапно
с писък свиреп
и срива света до основи.
До вчера си бил
стопроцентов човек,
а днес си зависим и болен.
Сковава дъха ти
с гнева си суров.
Сърцето ти в клетка затваря.
Мечти омъртвени
пред тебе лежат
и сякаш за миг остаряваш.
Това е то- болест-
борба на духа
с грешното, жертвено тяло.
Или те калява и дава крила
или в своя Ад те изгаря.
Не знае компромис,
не чувства вина.
Минава през теб вездесъща.
От ляво до нея
пристъпва смърртта.
Животът напрегнат преглъща.
Войната е лична
и в нея си сам.
Човек щом е здрав не разбира
какво е да няма ни Господ, ни храм
когато в теб нещо умира.
Смирение.Вяра. Надежда. Любов.
Единствено те ти остават.
Тя просто изисква от теб друг живот.
Не ще я пребориш със стария...

вторник, 24 август 2010 г.

Не дай си боже дявол със сърце

Ех, дяволът без работа стои.
Набута ми това сърце в гърдите,
та ща не ща ме стяга и боли
защото няма да живеело с орлите
и време нямало за глупави кавги.
Не можело току-така да съди,
а бесните вампири отстрани
ехидно точат острите си зъби.
Пък аз си страдам - за войните по света,
за бедните, бездомните, за всичко.
Премислям всяка стъпка по ръба.
Не дай си Боже да усетя, че залитам-
обръщам целия си гняв с лице към мен
и се разкъсвам с разни стихо-самоделки.
На кой му дреме за един безличен ден-
на онзи чичка или ей на тези лелки,
които мерят своето щастие с пари
и рядко виждат по далече от носа си.
Ех, дяволът без работа стои-
ще пукне, милият, ако сърцето ми поноси.

понеделник, 23 август 2010 г.

Още една песен

Още една песен за теб...

и си тръгвам.

В три сутринта

едва ли ще дойдеш.

Барманът любезно

прибира бакшиша си.

След пет часа

нищо няма да помня.

Изслушах всички евъргрийни

от седемдесетте,

в които се пее

за споделени, невъзможни,

възнасящи, ограбващи

и незнам още какви любови,

но за такава като нашата-

нито дума!

Още една песен.

Още една песен искам да чуя,

за да повярвам,

че наистина си ми се случил.

В противен случай

ще сътворя най-великата си заблуда-

няколко реда облечени в музика...

...за да не те загубя!

петък, 20 август 2010 г.

Петъчни главоблъсканици

Колко дълбоко в себе си трябва да сляза и защо? Какъв е смисълът? Винаги има и друг начин човек да се опознае, например като забрави онова, което е научил и започне всичко отначало.Тресавищата в душата си мога да превърна в нещо прекрасно, не ако непрекъснато тъпча в калта им с някаква сляпа вяра, че мога да ги облагородя. Единственият начин да се справя с тях е просто да повярвам, че не съществуват. И те наистина не съществуват. Всичко е илюзия. Светлината. Тъмнината. Болката. Щастието. Доброто. Лошото...
Всичко е някаква странна игра на отблясъци, която приключва в момента, в който забравиш. Просто изтриваш заучените представи и програми в мозъка си и нещата добиват онази простота и яснота, която ти позволява не просто да бъдеш част от илюзията, а неин създател. Когато осъзнах този факт с цялото си същество едно изречение прокънтя в душата ми : "Искам да създам от живота си най-красивата приказка, която някой, някога е писал!!!". Звучи като пълна утопия, но винаги ми дава нужния заряд. Дори и когато трябва да се изправя срещу себе си. Имам толкова много за забравяне, а е толкова трудно. Емоционалната вкопченост в хора, ситуации, в самия живот е най-коварният враг на промяната. Но съм успявала да го надвия и ще продължавам да успявам, защото това е единственият начин да осъществя най-съкровеното си желание. Нека звучи инфантилно и нереално, нека е смешно и глупаво в очите на материалистите и прагматиците. Скептицизмът и студенината само могат да ме надъхат още повече. Искам след себе си да оставям усмивки и аромат на свобода. Не ми е необходимо хората да ме помнят или да бъдат зависими от мен, нужно ми е само да повярват, че красивото отражение в очите ми са били те самите, че е възможно да направят чудеса със себе си и другите...стига да си го позволят...
Искам да забравя..., да забравя съмнението и да превърна живота си в най-красивата приказка, която някой, някога е писал! И ще успея!!!.. :)

четвъртък, 19 август 2010 г.

Моите сто лица...

В зениците на нощното небе
блестят една след друга светли мисли.
Летя към себе си, към нечие море,
към онзи скрит в безмълвието пристан.
Намирам се отново в полунощ.
Луната рони златен прах върху косите ми.
Мълчат вълните. По притихналия плаж
звъни смехът на близо сто момичета.
Познах ги всичките(нали са част от мен).
Безгрижната. Сериозната. Добрата
и Лошата, а малко по-напред
Щастливата е хванала ръката
на Тъжната и нещо и шепти,
а тя най-искрено през сълзи се разсмива.
"Приличат на деца, но са жени"-
добавя Мъдрата. "Не знаеш колко силна
ме правиш"-казва Слабата с очи...
и ме повличат дружно всички към морето.
Не ме е страх от непрогледни дълбини
щом сто лица като едно от обич светят.

вторник, 17 август 2010 г.

Всичко тече...

"Παντα ρει και ουδεν μενει"
Хераклит
на Вили

Виждам вълната-
прилича на смърт.
С яростен щурм приближава.
Чувам рева й.
Като насън
в себе си бездна отварям
и я поглъщам. Млъква светът.
Нищо, че в мене е буря.
Утре ще свети по-ярко денят.
Утре щом пак се събудя
ще ме обгръщат
орлови криле.
Няма да помня нощта си...
Всичко минава.
"Всичко тече." -
чувам от нейде гласа си.

понеделник, 16 август 2010 г.

Понякога плесницата е раждане



Раздаде ме, Живот.

Раздаде ме на хората.

Късове от мен разнася вятърът.

Шепот на сълзи.

Стене пак умората.

Самотата ли е пристанът ми чакан?

Чуждата любов,

чуждите мечти,

също като мои преживявах.

Всяка втора нощ

чуждите беди

в празната си стая приютявах.

Ала ако знам,

че в подобен ад

няколко живота ще изкупя,

няма да се дам.

Няма да се дам!

Ето ти и другата ми буза.


четвъртък, 12 август 2010 г.

Откровение за Вдъхновението

Хоризонтът се свива в очите ми,
става точка и просто изчезва.
Всички скрити на дъното истини
бавно тръгват нагоре с надежда,
че отвъд тишината на времето
ще оставят разумно послание.
По ръцете ми лепне мастилото
и преляла от всичко неказано
се разпадам на букви пред себе си.
В интервалите спят откровения
и внезапно разбирам коя съм-
просто мъничък къс вдъхновение.

сряда, 11 август 2010 г.

Хотел "СУЕТА"


"Боричкания, сълзи, кърви: -
последни сме - да бъдем първи!
Човешка суета.

"Честит" бил царят, "клет" бил робът -
не е ли и за двама гробът
единствена врата?"
П. К. Яворов


Стъклен блясък на сиви стени
зад които е празно до лудост.
Липсват скрупули. Фарс и лъжи.
Кокаинов коктейл вместо радост.
Дива злоба зад мило лице-
неудобна, но сигурна маска.
Позлатено, фалшиво сърце-
даже дявол пред него се стряска.
Лъскав дом със кичозни стени,
но отвътре по-страшен от гето.
Мъртви ценности. Мъртви мечти.
Антисвят пълен с античовеци.
"Добър вечер, хотел "Суета",
ви приветства! И просто напомня:
ИЗХВЪРЛЕТЕ ВЪН КИЧА-ДУША
И ТОГАВА МИНЕТЕ ПРЕЗ ВХОДА."

добрият...лошият...




Мракът съска в ушите на лошия
и обсебва душата му с роли,
зад които умело се крие
черна дупка. Ядра злоботрони
се разпадат със писък в безкрая
за да сграбчат наивната вяра
в смъртоносна ,отровна прегръдка,
от която спасение няма.

А добрият прегръща умората,
сяда кротко под дъбова сянка
и с безкористна обич към хората
взема камък и дялка ли дялка,
докато го превърне във цвете.
После става и тръгва по пътя си,
а след него пространството свети –
там оставил е част от сърцето си...
П.П. Вдъхновено от колажа на Павлина Стоянова

вторник, 10 август 2010 г.

Просто ден в който ми липсваш



Нещо липсва на днешния ден.
Нещо странно в душата ми липсва-
нечий шепот и дъх съкровен,
нечий смях като дъжд да ме плисне.
Тази липса ухае на теб
и нагарчат целувките-спомени.
Съхнат мислите - розов букет.
Часовете умират отронени.
И се питам как става така-
уж огрявам хиляда планети,
а когато угасне една,
сякаш цялата спирам да светя?
Как го правиш? И аз ли така
във гърдите ти бездна отварям
или моят талант на жена
мълчаливо по теб да изгарям
пак играе етюда си "Скръб"?!
Да. Да. Знам. Обещах да престана.
Но е тежко, почти като смърт
да си сам сред Вселени за двама...

понеделник, 9 август 2010 г.

Сбогом грозна вещице

Този призрак на сляпа греховност,
който казват, че идва от Ада
и фалшивият данък синовност
дето злобно в ума ми налагаш,
още днес да изчезват по дяволите.
Нямам триста живота за жалене.
Греховете на моите родители
са си техни- платени, изстрадани.
Няма смисъл два кръста да мъкна-
своя собствен и този на миналото.
Има толкова мъка по пътя ми,
за да страдам и тази отминалата.
Забрави! Не изкупвам виновности!
Откажи се да ме преследваш.
Аз съм краят на твоите набези
и начало за своите наследници.
Изчезни. В моя свят си обречена,
ще умреш от усмивки проядена.
Ще те спре обичта на човеците
и лъчите на Слънцето алено.
Сбогом грозна Вина! Сбогом вещице!
Дръж си смешния кръг и веригите.
Аз възкръснах самичка от себе си,
ала ти - ти си мъртва. Завинаги!!!


П.П. Вдъхновено от "Призраци" - Ибсен

петък, 6 август 2010 г.

Искам...

Познавам онази любов,
която стопява умората
и тихо присяда в сърцата ни
без да я търсим.
Тя няма лице-
живее в цветята и в хората,
в небето и птиците,
в новия ден и в насъщния.
Такава любов не очаква-
не иска признания,
не моли за вечност,
не вижда виновни и праведни.
Тя просто си Е.
Като дъх. Като нежно сияние.
Като морски вълни
уловили лъчите на залеза.
Искам тази любов
да намери и теб,
да усетиш ръката и.
Да се сбъдне в очите ти
като великденско чудо.
Със душа на дете
да подгониш стремглаво мечтите си
и до сетния миг
да останеш в живота си влюбен.

сряда, 4 август 2010 г.

Хм...

Хората..., хората..., хората... -
проклятие и благословия;
Голгота и Възкресение;
идилия и стихия.

Хората..., хората..., хората-
пътища безпосочни;
връх пробил небесата;
черни, бездънни пропасти.

Хората..., хората..., хората-
писък от отрицания;
звук от вълшебна песен;
кошмар,но и мечтание.

Хората, боже, хората-
как, ми кажи, успяват,
"крадейки" от светлината ти
всъщност душа да ти дават?!

Самодивски огън

на Вики

В очи на вълчица небето присяда.
Реката безмълвно прегръща брега.
По белите камъни стъпки оставя
една самодива с човешка душа.

От бисери-думи тя наниз нанизва.
Блещука душата и - чиста вода.
Два феникса кротко в краката и слизат
и в сладка омая потъва денят.

Далече от вечният шум на тълпата
една самодива описва съдби
на хора велики и прастари царства,
а всяка от нейните думи гори

пропита от гордост и родова памет.
В безцветното "днес" се промъква искра.
Душите ни пали с пречистващи клади
една самодива с човешка душа.