Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

вторник, 24 май 2011 г.

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК



ПОКЛОН

В този век на тъмни страсти,
век на подлост и измяна,
миналото с ярък пламък
мрак духовен разпилява.

Гръмват химни за възхвала,
светва в погледите гордост.
Бият празнично камбани
във еуфорична радост.

А над цветните площади,
над тълпите от славяни,
два орела-двама братя
с духове на великани

шепнат мощното си слово
в необятните простори:
" Хора, ето ви книжовност.
Изковете си история!"

Два орела- двама братя
като вечността огромни
днес почитаме в сърцата.
Поклон пред Кирил и Методий!

неделя, 22 май 2011 г.

Моето чудо


Той си е такъв – нуправляем.

Блъска ме с юмручета в сърцето.

Сред гора от думи ще се скрие,

тичайки по заешки пътеки.

Няма да остави знак. Ще трябва

да налучкам вярната посока

и когато се октрием двамата

да приключим всичко с многоточие.

Той си е такъв- непредсказуем.

Прави с мен каквото си поиска.

Кара ме да му събарям кулите

или пък да се самоизмислям.

Ала колкото и да е странен

за живот без него - да не чуя.

Моят стих е моята награда,

моето осъществено чудо!...

Тотем


Не съм те забравила!

Как се забравя любов?!

Спечеля ли битка-

успеха на теб посвещавам,

и всяка секунда

от този нелесен живот,

живея за двама-

тъй както ти бях обещала.

Не съм те забравила!

Свети пред мен твоят фар,

даже когато

мъглите от делнични грижи

спуснат върху ми

досадния, земен товар...

И даже когато страхът

на талази приижда

те чувствам до мен-

като сила от друг паралел,

като дъх, който пълни дроба ми

с категоричност:

Всеки човек носи в себе си

дух на орел

и докато го помни

няма как да остане безличен!!!

понеделник, 16 май 2011 г.

Красивите жени

Красивите жени са тъжни хора.
Любимото им питие е самота.
Заключени са доживот в затвора
на своята фатална красота.

Красивите жени са стогодишни,
дори когато са на двадесет и пет,
защото рано осъзнават, че ще бъдат
обичани с очи, а не с`сърце.

Красивите жени разпалват огън,
взривяват тишината с нежен звук,
но завистта човешка няма миг умора
и често ги наказва с гняв и студ.

Красивите жени не вярват в нищо.
Светът отнема им най-дребните мечти.
Душите си те чувстват тъй излишни,
щом всяко щастие заплащат със сълзи.

четвъртък, 12 май 2011 г.

Трапчинките на щастието

В този океан от самоти,

където всяка капка е Вселена

на пръсти щастието стъпва и мълчи,

защото знае - сред шума му е студено.

Очаква светлината да се спре

в ъгъла на нечия трапчинка

и без да иска се превръща във небе,

и без да притежава е във всичко.

Сред сивата мъгла от власт и страх,

разпуква розови листенца красотата

и пак се втурва да спасява този свят,

макар да знае, че не всеки я понася.

Вселените се свиват и туптят,

едни порастват, други се смаляват...

На щастието в приказния кът,

красивото завинаги остава.

сряда, 11 май 2011 г.

Регресия

На слънцето последните искри

облизаха прозорците лениво.

През облаците мигнаха звезди.

Две котки се протегнаха сънливо.

Изпратих рутината на деня

и тръгнах по пътека към небето.

Пред мен със газени фенерчета в ръка

вървяха няколко мечти. Полека-лека.

Усещах как ухаят на липи.

Докосна ме звънливият им шепот

и всичко в мен започна да трепти

с детинското очакване за нещо.

А нещото, бе малкият ми свят.

Издигнал кули до Луната, моят замък,

блестеше в тъмната прегръдка на нощта.

Дочувах тихото „Здравей” от всеки камък.

Захвърлих бремето на земния човек

и яхнах лекокрилата си мисъл.

Отново в къщи... И отново съм на пет...

И имам право да живея както искам.