Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

понеделник, 10 декември 2012 г.

Не е просто сняг



Под юрган от топли мисли
крия малкия си свят,
а навън безброй снежинки
като детски смях валят.
Става бяло, светло, чисто.
Цялата земя блести.
Снежко ще затрупа всичко
с двеста метра добрини.

Хората ще искат бързо
в къщи да се приберат
и край топлото огнище
приказки ще завалят.

Някой ще обича някой.
Времето ще спре.
Този сняг е стар Вълшебник-
знам го от дете!...

вторник, 4 декември 2012 г.

*****








******

Тя не спи. И отекват въздишки
в почернялото, зимно небе.
Гръмотевично блъскат се мисли.
Вият в тъмното зли ветрове.
Тя мълчи. Изранена от думи.
Изцедена от празни души.
Като птица в окото на буря
безнадеждно към края лети.

Тя заспа. И проплака зората

със снежинково бели сълзи.
Потрепери от мъка земята.
Разпиляха се тъжни вълни
по брега, дето нейните стъпки
още парят. Морето замря.
Как сред толкова бурени мъртви,
живо цвете откъсна смъртта?...

събота, 1 декември 2012 г.

Метачката



Беззъбата усмивка на глада
ме среща всяка сутрин по шосето.
Поглежда тъжно някъде през мен
и продължава да премита битието.


Но как да изметеш за ден света,
прашасал от тегобите на времето,
когато скърца в мислите страхът
и ти задръства със отрова вените.

Метлата драска сивия асфалт.

Тълпата подминава апатично
беззъбата усмивка на глада,
а тя събира свойта самоличност

сред фасове и гниещи листа.

И някак си ме удря през лицето
щампованият надпис „Чистота”
на мантата и. Точно под сърцето!

Къща за гости


Все така съм уютна и тиха,
като къща в случайна пресечка,
до която не би стигнал с питане,
нито просто така - по погрешка.


Все така няма стражи на прага ми.
Преминават го само избраните-
тези дето разчитат душата ми
издълбана в студените камъни.

Още пее щурче до огнището

и цъфтят във кратунки мечтите ми.
Все така ме привличат различните
светове. И затварям очите си,

за да видя цвета на усмивката,

да запомня звука от докосване.
Все така, вместо плевели-питанки,
си отглеждам любов безвъпросна...