Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

неделя, 22 март 2009 г.

Да те забравя?...Забрави!!!

Да те забравя,казваш,би било най-правилно,
но не за мен и не в сегашния живот.
Да отрека,че ти си бил,че те е имало-
е престъпление пред същността ми и пред Бог.
Не ме е грижа колко време ще ме помниш,
дали съня си ще споделяш тайно с мен,
или вратата към деня си ще затвориш,
защото някак си се чувстваш уморен
от страността на моето обичане.
Не ще допусна във душата жален стон.
Достатъчно ми е да знам,че съм различната,
че думите ми са неписан,стар закон-
не празни приказки захвърлени на вятъра,
не обещания потъпкани от страх,
а живи думи – мантри,заклинания,
чиято стойност е константа в този свят,
където истинското е обречено да гние
под маската на лицемерна псевдостраст.
Държа да знаеш,че в сърцето ми ще бие
една история създадена от нас.
Една любов,която няма да отричам,
дори светът под мен, да спре да се върти.
Държа да знаеш,че безпаметно обичам.
Но теб те помня.
Да забравя?...
...Забрави!!!

понеделник, 16 март 2009 г.

Изгубена кауза

От толкова игри с греха и огъня
душите ни приличат на парцали.
Белязани сме с бръчки от умората,
в която се превърща любовта ни.
Какво не й достига?Не разбирам.
Доверие,търпение ли,вярност?
А може би я задушаваме с изисквания
и я превръщаме в посредствена реалност.
Завидна е сбособността на хората
от вечното да прекопират мимолетност,
да се оставят във ръцете на тревогата,
внушавайки си самота и безнадеждност.
А толкова е просто да обичаме,
безкрайно просто,въпреки отричането.
Какъв е смисълът на гняв да се обричаме,
когато любовта е като дишането?

четвъртък, 12 март 2009 г.

Ще погреба думите

Самотата с чудовищна хищност
хапе времето свило се в мен.
Боже,толкова думи излишни
във живот преминаващ за ден.

Колко истини тънат в забрава
под развратното, сиво небе.
Как за миг потушава се пламък
пазен с кръв и горял векове...

Пред очите ми бездна разтваря
гладна паст и помита наред,
без да пита ,дали имам сила
след погром пак да тръгна напред...

....и е толкова...,толкова празно,
че ми иде до смърт да мълча,
да се давя в недоизказаното
или в стих да го погреба.

вторник, 10 март 2009 г.

Когато Дъждът

прави серенада

на Земята

Заслушай се във падащия дъжд,

ще ти разкажат много неговите капки

за чужди мисли слели неведнъж

тъгата си с обятията хладки

на облак–спомен, който някога е бил

или на бъдеще, което тайно си сънуваш.

Заслушай се и ако в тебе завали -

дошло е време от страха да се събудиш,

и тези сълзи дето стискаш на инат

до кости да намокрят самотата,

в която празно се оглежда твоят свят

и търси сили за да продължи борбата...

Борбата да си влюбена в дъжда,

дори когато шиба през сърцето

градушката на невъзможността

и прави непосилна битието.

Борбата да попиваш всеки миг,

със риск душата ти внезапно да прелее

и всичко в тебе да се видоизмени...

да се удави Его-то, но любовта да оцелее.

Заслушай се във падащия дъжд,

във тази музика размиваща Тъгата...

Там някъде жена обича мъж,

както Дъждът обича в този миг Земята.
Когато страстта не е в орхидеите(Gentiana & Innocence)


Жълти орхидеи.
Сенките на съня ми
имат нюанс на кръв.
Храча неразумното си
прозрение,
че този спомен не беше
пръв
Холограми на страници скъсани
разтреперват въздуха
пред очите ми,
а в главата ми звучи
песен която все още
е ненаписана
и забиват акордите
стон във душата ми...
Безразличие....
ключа сол чупи
пясъчен часовник
и кухи ноти
пълни
с онова фалшиво -
обичам те,
което е само съчетание
от букви
и очите ми заслепява-
трагично ми е...,
като че смъртта
е за предпочитане
пред вакуума,
който поглъща звуците
и ме превръща в черна дупка...
Ако погълна сама себе си,
дали някаде ще се роди музика
или тъжни негърчета
ще вадят сълзите ми -бисери
от големи раковини,
които няма после да изядат,
нито ще продадат изваденото,
защото то се руши ,
а месото на мидите е горчиво...
Ще се върнеш ли с мен малко назад,
в онази нощ,
която ухаеше на вино и лилиев цвят.
Ще ме обичаш ли някога
без страх,
така както винаги
е трябвало да бъде,
без думи покрити с прах...
Без заблуди.
Само ти и аз......
и жълтите орхидеи,
които тайно ти нарисувах...

петък, 6 март 2009 г.


Риторично

"Дали болеше?"
-Да!Болеше много!
Предсмъртно ме болеше
(до откачане),
защото мразя
онова проклето "Сбогом",
което траурно
в душите си закачаме...
"Дали съм слаба?"
-Не ,но е човешко,
не ми харесва,
но е дяволски възможно,
особено когато
стара грешка,
решавам, че ми действа
здравословно...
"Научих ли се?"
-Може би!Донякъде...
да разпознавам
светлините на живота,
когато мракът
е обсебил възприятията,
а всеки удар на сърцето
става с болка...
"Дали ще продължа?"
-Не ще и питане!
Не съм дошла
да си измислям
невъзможности...
Животът мрази
недовършените приказки
и ме обича
(само той си знае колко)!!!

четвъртък, 5 март 2009 г.





Няма да се уморя да светя


В едно море орисано на залези
крилете ми подгизнаха от мрак.
Отново кацам в думи неизказани,
захвърлени край онзи тъжен бряг,
където сенките на миналото бродят,
оплаквайки несъществуващата смърт...
Едва ли имам време за умора,
щом римите цъфтят и този път.
Крилете ми превръщат се във корени,
преплели мрежи в изначалната земя.
Отпивам капчици живот във пръст разтворени,
за да изригна после в пръски светлина,
които в черните ти рани ще проникнат
и болката от вчера ще стопят...
Не ме е страх,че ще си тръгна като Никоя...
По-важно е,че все за някой Слънце бях...

понеделник, 2 март 2009 г.




Един миг от пролетта


Душата ми се рее свободно

по улиците на тайнствения град,

където реката на спокойствието

откъсва от мислите ми хризантемен цвят

и го понася по течението на красотата.

Иска ми се да опиша този свят,

но думите са като безпомощни деца.

Обсебена съм от нежния аромат

на безвремие.

Едно вълшебство дреме

в първия ден от март

и ме кара да се усмихвам

на живота си......просто ей така:

Има хора,които си струва да срещнеш.

Има едни същества от светлина,

които докоснат ли те веднъж

превръщат и най-тъжния ден

в проекция на любовта...

Има едно приятелство,

което ще гали бреговете

на моята душа

и ще ме кара всеки път,

когато видя тази река

да благодаря на боговете,

че бях не просто свидетел,

а участник в един миг на сътворение.

Почувствах изграждането

на онзи мост от топлота,

който за винаги ще ме свързва

със светлите същества

от тайнтствения ъгъл на ледовете...

Истинско е и БЛАГОДАРЯ!