Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

вторник, 26 февруари 2013 г.

Малка нощна музика (за двама)


Тайнство е когато
вечер те измислям
как трептиш в съня ми
още ненаписан.
Чудо е когато
утрото ни среща
и блестят в очите
сто карата нежност.
Празник е когато
в теб се разпознавам
без да имам нужда
да те притежавам.
Обич е когато
дълго се оглеждам
в твоята усмивка,
после с теб изчезвам,
някъде където
времето го няма,
а нощта припява:
Двама, двама, двама...

четвъртък, 21 февруари 2013 г.

Изповед


Опитах се да бъда силно рамо,
но крехката ми женственост поддаде.
Засмука ме убийствено торнадо.
Половината живот ми мина в падане.
Когато се опомних бях разнищена.
Душата ми- разбита на парчета.
Представите ми за света издишаха,
а смисълът висеше на въжето.
Но трябваше да тръгна отначало.
Небето продължи да ражда облаци.
Напролет избуяваха ливадите.
Пчелите се целуваха със люляци...
Не можех да съм мъртъв клон сред живите,
когато от сълзите ми поникваха
листенцата на съкровени истини
а после избуяваха във стихове.

Опитвам се да бъда просто себе си,
без никакви претенции към хората.
Останалото ще го свърши времето
и вярата разцъфнала след болката!

събота, 16 февруари 2013 г.

Невидима


Понякога обличам празнотата,
сякаш е любимата ми рокля.
Оглеждам се в очите на тъгата
и тихо се изтривам от живота.
Задавям се от твърде много памет,
от спомени за бъдещи недели.
Очакването е болезнен спазъм
в плача на недописани поеми.
Понякога изтръгвам светлината
от топлите обятия на мрака
и дълго и разказвам за душата си...
Разпадам се пред нея без остатък,
докато не изгубя очертания
и думите заглъхнат в тишината.
Понякога е нужно да ме няма
преди да продължа до теб нататък... 


четвъртък, 14 февруари 2013 г.

На светло



На времето неспирния чекрък
в косите ми преде сребристи нишки.
И погледът ми вече е по друг-
смирен, побрал деня в четиристишие.

Не ме морят фалшиви ветрове.
Не прося от неверници надежда.
Сърцето ми отглежда светове,
в които хаос хаосът подрежда.

Земята ми е скъпа- бисер син
набъбнал под черупката на хората.
Страхът от болката е лесно разтворим
и лесно утаима е умората.

Единственият бог е Любовта,
а вярата ми в него- вездесъща.
Когато съм Любов мълчи нощта
и светло е... Защото съм си вкъщи.

Синоним на Муз(а)




Следа от фар в катранено море.
Усмивка в монотонен, сив следобед.
Целувка под разплакано небе.
Прегръдка за сърцето на бездомник.
 
Утеха, че ни чува някой там
и вяра, че гласът ни има смисъл...
Свещичка в изоставения храм
на чувствата ни. Някой който пише,
това, което всъщност носи сам-
надеждата, доброто, светлината...
Човек като човек... И жив олтар
пред който изповядваме тъгата си,
а тя е най-премъдрия другар
и дясната ръка на самотата...
Не би могъл неопитен ключар
да влезе в тайната обител на душата.
Не би могъл дори сам Господ Бог
да сътвори вселените си без човекомузи,
а синоним на муз(а) все си е Любов,
останалото са излишни пози.

сряда, 13 февруари 2013 г.

Танц с огъня



Да е жажда като жажда,
но вода не я напива.
Мисли огнени подклажда.
Сънищата ми опива.


Нестинарка се събуждам,
а очите ти копнежно
ме притеглят и танцувам
върху въглени от нежност.

И умирам. И се раждам.
Музиката на сърцето
пред краката ми поставя
и земята, и небето.

Огън е, но не изгаря,
а пречиства. Като вяра.
Жаждата ми утолява.
И съм друга... И съм цяла.

четвъртък, 7 февруари 2013 г.

Обичам да обичам обичайки и обичливо :) :) :)

Обичам разговорите без думи...
Вибрациите на мълчанието...
Трептенето на усмивките...
Обичам неволното докосване,
електричеството в погледите
и ментовия вкус на неизказани истини.
Обичам издайническия смях,
ритмичното дишане,
плавните завои-
от една реалност в друга...
Обичам вечността,
която измества разстоянията
и с невидими нишки
оплита душа с душата...
Обичам да съм тиха и безвъпросна,
уютна и споделяща се...
Обичам да съм всичко
отвъд себе си...,
отвъд дребното си човешко его.
Обичам да чувствам,
а не да говоря,
да изживявам,
а не да описвам...
Обичам да съм
поезия в действие...
И да обичам!

Неволна асоциация

-Къде са хората? – Човекът изхриптя
и слепешком опипа тъмнината.
На крачка от ръба на пропастта
ехидно се усмихна Суетата:
-Ей там са – и посочи със глава
пълзящата към бездната опашка.
Мъгла поглъщаше летящите тела.
След нея - тишина – безумна, страшна.
-Защо? - простена и заби в пръстта юмрук ,
а Суетата го погледна саркастично:
Защото ми харесва да съм Бог,
а ти не чувстваш ли, че тук си ми излишен?!
Крещиш напразно. Няма кой да разбере
брътвежите на някакъв несретник.
Престоят тук се плаща със сърце,
а твоето напомня ми на плевник-
пропито е със миризмата на трева.
И тези дрипи от измислени надежди...
Не бих ти дала пукната пара.
Дори не се опитвай да пререждаш...

-Къде са хората? – извиках в полусън
и стреснато се вкопчих в светлината.
Комшиите доглеждат късен филм,
дочух заглавието : „Панаир на Суетата”.