Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

четвъртък, 31 декември 2009 г.

Настроение



Смъртта ми диша във врата предколедно.
Не чакам с трепет новата година.
Навярно някого погребах преждевременно.
Навярно този някой още си го има,
но е далече-на еони разстояние.
Душата ми мълчи съвсем безизразна.
Предпразнично съм празна,като здание,
в чиито ъгли самотата ми въздиша...
Не ми е тъжно.Никакво не ми е.
И... уж съм празна,а съм пълна с`себе си,
и уж мълча,а мислите ми вият
срещу Луната.Ято диви лебеди
пресичат хоризонта на Тъгата ми,
кълват сълзите от солената ми шепа,
а после нежно ме загръщат със крилата си
и ме превръщат в нота от вселенски шепот.
Отивам си ... - от царството ”Илюзия”,
предавам се на нищото пред мене.
Изчезвам – все едно не ме е имало.

„Не ме е имало” - повтаря ехото студено!

неделя, 20 декември 2009 г.

До някога...

От този сняг нататък съм сама.

Не тръгвай с мен защото ти е рано.

Земята ми е ничия земя,

а в твоята за мене място няма.

Далечна съм като кристалче тишина.

Не ми посягай с грубите си мисли.

Не знаеш как да ме докоснеш със душа.

Не знаеш колко като тебе ме измислят.

Отивам си и нека тази пустота,

която вятърът усуква във косите ти

да бъде моята единствена следа

и споменът за твоето отричане.

До някога!До някъде!До там!

До стълба на последното ни вричане,

когато клетките на нашите тела

ще се взривят ...от нуждата да се обичаме!

сряда, 16 декември 2009 г.

Твърде късно

Такива крясъци не раждат нищо хубаво.

Змийчета съскат в побеснелите ми мисли.

Една секунда –после всичко е изгубено:

и възпитание и толерантност...Всичко...Всичко!!!

Ако сега избухне вампирясалата гордост

и кръвопийски се оближе яростта ми

ще разпознаеш в озверелия ми поглед

най-грозното лице на отчаянието.

Незнам къде се разминаваме със теб,

но нещо не е както трябва и го чувствам.

Защо ми трябва да се убеждавам,че след ден

ще е различно-няма вечно да е същото.

Защо не мога като прост човек и аз

да кажа :”Майната му.К`вото беше-беше!”,

а трябва да ровичкам в пепелта

и да прощавам даже недопуснатите грешки?!

Незнам,но ме е яд- за теб...,за мен...,

за пипалата на човешката ни глупост.

Живеем сякаш няма да умрем.

И си прощаваме ...Но късно...Твърде късно...

Недокосната рисунка(Code Name: Lilith)

Навярно винаги
Единствено за тебе
Душата ми ще литва през нощта
Оставила проблемите зад себе си
Красиво в думи подредени ще мълча
Очите ти ще си флиртуват с мен по листа
Съдбите ни ще се извайват с цветове
Напук на болката ще си измислим смисъл
А ко поискаш-ще ти бъда и небе
Така го чувствам
А и някак страшно лесно е

Рисувайки да те запазя вътре в мен
И ако липсата ти стане по-болезнена
С две щрихи ще те върна в моя ден
Усмивка ,обич моя,стига сълзи
Не може нищо да ме спре.Дори и ти
Когато плача излекувай ме с две думи
А аз ще те докосна...със очи.

петък, 11 декември 2009 г.

Май ми писна

Вдигай летвата колкото искаш.

Ще се правя на сляпа до време.

Някой ден тази твоя себичност

ще ти излезе солена.

Някой ден ще убия цинизма ти

с най-невинната си усмивка

и дяволите да ме вземат

ако пак ти играя по свирката.

Тук не става въпрос за търпение,

по-скоро му викат човечност,

но защо да ти губя времето

с оттегчителната си чесност.

По-добре да си хвана шапката,

че отдавна ми е безинтересен

този театър на светци и предатели...

А и летвата ти ми е до глезен...

четвъртък, 10 декември 2009 г.

Нощта на лудите поети

В такава нощ ми е до писане
и часовете стават пеперуди,
които пърхат върху листа
преди денят да се събуди.
В такава нощ не ми се ляга.
Премигват вяло светофарите,
препускам с много над хиляда
на мисълта по булевардите.
Такава нощ е приключение-
за лудите и за поетите.
Сънят чете стихотворения
а аз ...сънувам вдъхновение!

понеделник, 7 декември 2009 г.

Зимите без мен



Събудих се в прегръдката на зимата.
Снегът по устните ми нежно засия.
Това,което вчера ме убиваше
зарових в миналото.Днес съм тишина.

Закърпил раните си сластно шушне вятърът.
Орлите гордо му помахват със криле.
Небето гушва облак в своите обятия
а аз танцувам по снега като дете.

Кристално чистите недра на планината
примамват мислите ми в хлъзгави игри,
ако смъртта сега ме хване за ръката
ще разбере защо животът е велик,

ще се разплаче и в очите й бездушни
за първи път ще се промъкне любовта.
След мен светът ще продължи да си се случва,
но ще му липсва нещо – моята душа!

Протегнати през времето ръце (Gentiana & Innocence)




Не ми измисляй светове।Не са ми нужни

Аз имам спомен от ръцете ти по мен.

Аз имам нощите ни,дните теменужени,
не искам онзи ад измамен и студен...

Аз имам всичко... Знам- не ще повярваш
и ще ме вграждаш в недовършени стени,
ще ме крадеш от нощите ми дълги,
на прага си ще те намирам призори.

Но няма смисъл.Твърде късно се завръщаш.
Отдавна пазеното е покрито с лепкав прах,
отдавна вече всеки изход е зазидан
а вътре в мрака тихо стенем ти и аз.

И уж сме близо, а сме толкова далечни
и гръб до гръб, а не лице в лице
се борим с призраци. В мъглата млечна
протягайки безпомощни ръце.

Дали душите ни отвъд ще се достигнат,
за да завършат този безобразно сложен кръг?
Дали ще можем да преборим всяко минало,
което дебне като тигър съблезъб...

Или отново, и отново ще се връщаме
и слепи ще се търсим в чужди свят?!
Застива времето, когато се прегръщаме
и бавно връща лентата назад.