Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

сряда, 25 февруари 2009 г.


БЕЗ РЕСТО

Gentiana & Катето


Неоновите лампи флиртуват със снега.
Късни стъпки отнасят мислите ми далече.
Толкова често говорим за душа,
а на бавна тлен човек е обречен.


Всяка крачка-бреме прави рана в пръстта
а Земята обречена потреперва и стене.
Озверели души,вкаменени сърца,
ненормално,лишено от обичане време,


в което самотата оловно тежи
и вместо усмивка, изплющява плесница,
оглеждаме се в празни, уж близки очи,
цял живот сме си все бездарни ученици


които затъват сами в своя кошмар-
лишени от милост и пълни с омраза
към всеки за който животът е дар,
а новият ден е надежда и празник.


Очаква ни всички, онази с косата,
тя няма претенции-за добър и за лош,
взема, не връща... Ресто...Съдбата,
вярваш, не вярваш, крие в ръкава нож


и точно когато най-малко го искаме,
срязва онази тънка нишка живот....
.... Всичко което лешоядно сме пазили
изтича отново във ръцете на Бог.

неделя, 15 февруари 2009 г.




Убийство в полунощ

В едно небе раздрано от тъга
умират думите замръкнали.Студена
се спуска във сърцето ми нощта
и впива зъби в тънките ми вени.
Наместо кръв,потича лепкав здрач.
Танцуват мисли-вещици.Пропадам.
В душата ми кипи неистов глад-
да късам ,да руша,да притежавам...
Не съм на себе си!Не съм на този свят!
Изпречиш ли ми се сега-не отговарям.
Ще си платиш нещастнико,за всеки дълъг час,
във който караше ме като звяр да полудявам
и да се гърча в мислите си-болна и сама,
от мнимата ти нежност прикована...
Ще ми платиш предателю,на дяволска цена,
онази дупка дето зее вместо рана
в гърдите ми.И точно в полунощ
когато мислите ти срещу мен завият
в ръцете ми не ще проблесне нож...
Целувките ми...-...те ще те убият!

понеделник, 9 февруари 2009 г.

Стъклена прегръдка
Gentiana & катето

Пълнолунието празната чаша
ще напълни ли със светлина?
Тази нощ май нарекохме "наша"...,
а в плътта ми се чупят стъкла

и боли одрасканото от мисли,
а уж бях си казала "Край".
Тази сълза в очите - ти ли си?
По дяволите-не ти е мястото там!

Много пъти изникваш от нищото
с добър вечер или лека нощ,
отвяваш като плява излишното
предчувствие, че пак ще бъдеш лош.


Прегръщат ме съвсем небрежно
ръцете ти от стъкло.
Ще ме порежеш със тях нежно
и после все едно не е било...

А аз ще преглътна сълзите
и с кръвта си ще ти напиша стих.
Защо съм такава не питай...
За да те имам ,съвестта си убих.

Сама си сковах кръста
и пироните сама си забих.
Знам, че трябваше да ме пуснеш...
знам...и пак ти простих...
МОГА ,НО НЕ ИСКАМ!!!
Gentiana & катето

Аз мога и без теб,нали разбра.
Дори и лавата все някога изстива.
Какво като горката ми тъга
с коктейл от дъжд и вино се налива.

Какво като е всуе да заспя,
щом и под клепките затворени те има
и с гняв и страст ме мъчиш до деня,
осланящ голата ми нежност с дъх на зима.

Студен си –много важно.
И сама в душата своя огън ще запаля,
ще стопля друга нечия душа,
защото мога и без теб.Това е краят.

Не ще го кажа... Ти го преигра
и в толкова сюжети го повтори,
че ми затвори и последната врата
и нямам сили с тази гордост да се боря.

събота, 7 февруари 2009 г.



Не!Няма раздяла,казва се Съдба!


Има дни, в които те чувствам невероятно близо-
уж те прегръщам с мислите си,
а усещането е толкова реално и живо,
че сълзите ми плисват без да съм ги искала
и ти казват всичко онова ,което аз не успях.
Знаеш, че те обичам ,нали?!
Чудя се само –
ако можеше да премислиш последните си думи,
какво би написал в онова писмо
вместо ”Не мога повече.Прости ми!”?
Да ти прочета ли онези,които често сънувам:

„Дете мое,човешката слабост не е грях.
Липсата на любов води до безумие,
а една душа обсебена от вина и страх
много трудно може да намери пътя обратно...
Аз се опитах,но не успях...
За това - не се крий зад думите...
Обичай когато ти се обича ,
Вярвай си независимо от всичко.
Не плачи за онова,което е било.
И раздавай!
Не задържай в себе си и прашинка любов,
защото отдадена - тя би могла да спаси нечии живот
или да ти покаже пътя към теб самата.
А за мен-не се тревожи.
Какъвто и избор да съм направил,
каквото и да съм решил – вече е минало.
Вече не ме боли.
Запомни ме с добро и не забравяй,че те обичам!
П.П....и можеш да ме прегръщаш с мислите си
винаги когато поискаш...”

Ето такива някакви си ги представям.
Просто има дни,в които те чувствам толкова близо,
че не мога да не си повярвам
и предпочитам да ти го кажа,
отколкото да спестя любовта си.
Може би точно за това
между двама ни не може да съществува
понятие като „раздяла”...,
а думите които сънувам не са напразни,
защото ми помагат да опитомя съдбата си
и да посрещна новия ден цяла!

четвъртък, 5 февруари 2009 г.

Предпролетно


Щом паднат мъртви и последните илюзии

а спомените оттегчени спрат да стенат,
изтръпнал въздуха от сивото бездумие
ще се опита да издиша в два-три реда
последните ми хрипове от обич-
(ще дишам тежко,но накрая ще успея)
и може би тогава ще ги зърна-
кокичетата бели на надеждата.
От юг ще идват трепетни мечтания,
ята съмнения на север ще отлитат,
ще топли слънцето замръзнали желания,
а аз отдавна вече няма да се питам
коя съм и за чий живот се боря,
и трябва ли да търся в нещо смисъл.
Ще пламна в огъня на идващата пролет,
защото бог на светлина ме е орисал.

вторник, 3 февруари 2009 г.

Прости ми ...

Ако някой ден просто си стръгна
без да казвам защо.Ти недей
във тъма и сълзи да потъваш.
Запомни ме с добро и живей,
сякаш всяка секунда от времето
е единствена-само за теб.
Не унивай любов-имаш силата
да опишеш очите ми в стих-
за да бъда,когато ме няма,
да съм песен,не пепел и прах.
За да помниш,че някога,някой
е почувствал желан твоя свят.
Не унивай любов,не тъгувай
и прости тази моя душа,
дето вечно се ненапътува,
не препъна я даже смъртта.

Разходка до храма

Отново стенат в теб онези дни,
посипали косите ти без време
със сребърни отенъци.А ти
вървиш по парапета на търпението
и късаш стръкчета живот от тук-от там,
изникнали върху напуканите плочки
на онзи стар многовековен храм,
издигнат някъде дълбоко във ума ти.
Пристъпваш бавно дървения праг,
а погледът ти към иконите се плъзва,
където сгушени в мистичния сумрак,
надничат собствените ти очи.
Почти замръзнал
посягаш към кандилото пред теб-
свещта в ръката ти несигурно припламва,
и много тихо –сякаш някой друг-
молитвено гласът ти се понася.
Победи,отчаяния ,беди,
сегашно ,минало и бъдеще се сливат.
Смирението бавно в теб гаси
желанията, пред които си безсилен,
и себе си в икона разпознал,
докосваш и отново преоткриваш.
Да си човек,макар понякога и слаб
си струва .И си струва да не спираш..








неделя, 1 февруари 2009 г.



До следващото начало!

Аз съм проста истина.
Не ме усложнявай!
Завършена и цяла,
душата ми е за малко с твоята,
за да се самопреживее и разпадне -
...до следващото начало!
Това,което тече по между ни
не е река от сълзи.
Това е животът такъв,
какъвто си го създадохме.
Не му се сърди
за раздялата и самотата.
Случих ти се,
защото ме пожела някога,
а сега тръгвам,
защото така е нужно.
Тръгвам,преди ,
тази ,която не съм,
да те нарани
и да ограби душата ти.
Тръгвам преди
светът ти да се разпадне
и да затрупа и двама ни.
Тръгвам ,моя любов,
за да запазя сърцето ти цяло.
Толкова е просто и разбираемо....
...До следващото начало!