ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

сряда, 1 февруари 2012 г.

ЗАЩО СИ ТРЪГВА ЛЮБОВТА

...защото сценарият не струва
или актьорите са слаби...
И има прекалено много думи,
и адски много запетаи,
и паузите са огромни-
достатъчно , за да изстинат,
ах, кой нещастник ги излъга,
че любовта се режисира.
Не са бездарници,
но дразнят с аналитичния си разум.
Измислят си, че всичко знаят.
Не помнят от какво се пазят.
Забравят своята спонтанност
и търсят евтините роли.
Представят си, че са щастливи-
не виждат смисъл да говорят.
Очакват не каквото дават.
Забравят колко им остава
и все не им достига смелост,
и пак моментът отминава...
(или мастилото им свършва
преди да донапишат края).
Каква нелепа страст към Ада,
когато стискаш ключ за Рая...

петък, 27 януари 2012 г.

Белова на едно стихотворение

Убиваш ми в сърцето, но уви.
Жените сме докрай гостоприемни.
Отворим ли за някой мъж врати,
забравяме да ги затворим. Уморени,
очакваме да пламне пролетта
с приятното ухание на обич,
но вместо нея идва есента
и уж сме с него, а се чувстваме бездомни.
Завъртам ключа. Хвърлям го назад.
Подстригвам си косата... и мечтите.
Така широк е този пъстър свят-
та все на някой ще му се обича.
Накъсвам всички стари чернови.
Обличам най- искрящата усмивка.
Животът няма време за сълзи
и не на всеки дава титлата „Щастливка”...

Обичам или не, с теб и без теб,
съдбата ми е да вървя напред!

Усмихнато стихотворение

Останала ми е една усмивка.
Не може да я вземе никой дявол.
Каквото и да става - зъби стискам
и смело към върха си продължавам.

Усмихвам се на тихата си лудост,
на времето прекарано в безгрижност.
Забравям всички глупави заблуди-
да помниш болката е толкова излишно.

Усмихвам се на някой стар приятел,
на онзи мъж, на бабата отсреща
и осъзнавам колко съм богата,
раздавайки усмихната надежда.

Останала ми е една усмивка,
но от вълшебните-дадеш ли я на някой,
животът с хиляди усмивки ти откликва.
Не ми ли вярваш? Усмихни се и почакай... :)

събота, 7 януари 2012 г.

Слънчево затъмнение

С протегнати към нищото ръце
крада от светлото на уличните лампи.
Когато няма слънце и небе,
когато мислите ми злобно интригантстват,
когато се разпадам на тъги
и даже пропастите ми остават без опора,
а този свят иззидан от стени
ме блъска яростно сред глутница от хора,
дочувам шепот на душата-единак:
"Не се продавай за трохи от чужда вяра."
Уверено преглъщам буца мрак
и продължавам да се уча... Да изгрявам!