ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Възможна невъзможност

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

понеделник, 6 юли 2009 г.

Възможна невъзможност

Не вярвам в невъзможната любов,
защото няма нищо невъзможно,
но може би най-трудният урок
е този - да обичаш безусловно.
Да се раздаваш без очакване и страх...,
да носиш огъня,но сам да бъдеш огън
и ако чувствата внезапно изгорят
да ги разпалиш пак.Отново ...и отново.
Защото любовта си е любов
дори когато яростно проклинаш.
Дори когато и копаеш гроб,
тя път към твойте сънища намира.
Със прошка във едната си ръка,
а в другата с букет червени рози,
изтрива цялата натрупана тъга
и осъзнаваш,всъщност колко е възможна.