Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

ВДЪХНОВЕНО ВДЪХНОВЕНИЕ ОТ ДАНИ:

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

неделя, 6 март 2011 г.

Една година от полета на Петката



Не го познавах добре, но днес стоях заедно с приятелите му на една маса и се чувствах съпричастна към всичките им спомени и усещания. Петката е братът на една от най-добрите ми приятелки, която считам за подарък от съдбата. Преди една година на тази дата той отлетя по пътя на Джонатан Ливингстън Чайката, за да се завърне днес в спомените на всички, които го обичат и да им припомни, че животът е борба, но и красота! Нищо не свършва с последния дъх, който поемаме. Един достойно изживян живот осветява пътя на всички, които са имали късмета и щастието да бъдат част от него и вместо да ми е тъжно, днес аз се чувствам щастлива, че можах да се докосна до един истински човек. Нека е светло небето пред него и знам, че някой ден пътищата ни отново ще се пресекат!


На Петьо

Съдбата не дава по равно
и взима ли – взима по много.
Когато ограби живота му,
той просто започна на ново.

Той просто погледна ръцете си-
сега те му станаха всичко.
Не спря да преследва мечтите си,
макар в инвалидна количка.

И никога,нищо не каза!
Не хранеше своето нещастие.
Не чувстваше гняв и омраза.
Посрещаше всяко препятствие

с високо изправено чело.
Той стана опора за здравите.
Приемайки своята трагедия
показа,че няма отказване.

И днес щом почувствам униние,
затварям очи и го виждам-
Усмивката,твърдия поглед,
устрема с който се движеше...

Замислям се ,колко сме глупави
и колко живот пропиляваме,
когато вложим усилията си
в навика да съжаляваме...

Замислям се колко от здравите
сме всъщност сакати душевно,
защото сме роби на драмите
и просто живеем на дребно...

Той беше и е от онези,
които ни пращат замалко
като лъч от надежда във мрака.
Днес без него е толкова празно....

март 2010

1 коментар: