Не го познавах добре, но днес стоях заедно с приятелите му на една маса и се чувствах съпричастна към всичките им спомени и усещания. Петката е братът на една от най-добрите ми приятелки, която считам за подарък от съдбата. Преди една година на тази дата той отлетя по пътя на Джонатан Ливингстън Чайката, за да се завърне днес в спомените на всички, които го обичат и да им припомни, че животът е борба, но и красота! Нищо не свършва с последния дъх, който поемаме. Един достойно изживян живот осветява пътя на всички, които са имали късмета и щастието да бъдат част от него и вместо да ми е тъжно, днес аз се чувствам щастлива, че можах да се докосна до един истински човек. Нека е светло небето пред него и знам, че някой ден пътищата ни отново ще се пресекат!
На Петьо
Съдбата не дава по равно
и взима ли – взима по много.
Когато ограби живота му,
той просто започна на ново.
Той просто погледна ръцете си-
сега те му станаха всичко.
Не спря да преследва мечтите си,
макар в инвалидна количка.
И никога,нищо не каза!
Не хранеше своето нещастие.
Не чувстваше гняв и омраза.
Посрещаше всяко препятствие
с високо изправено чело.
Той стана опора за здравите.
Приемайки своята трагедия
показа,че няма отказване.
И днес щом почувствам униние,
затварям очи и го виждам-
Усмивката,твърдия поглед,
устрема с който се движеше...
Замислям се ,колко сме глупави
и колко живот пропиляваме,
когато вложим усилията си
в навика да съжаляваме...
Замислям се колко от здравите
сме всъщност сакати душевно,
защото сме роби на драмите
и просто живеем на дребно...
Той беше и е от онези,
които ни пращат замалко
като лъч от надежда във мрака.
Днес без него е толкова празно....
март 2010
Много, много точно написано!
ОтговорИзтриване