...

Не можеш да ми вземеш стиховете...,
нито аз мога да се отрека
от онова, което ги е написало...
Така че, приятелче... Оставаш!
През мъглата от съмнения
и колебанията на непостоянството...
През подвижните пясъци на Егото
и фалшивите НЕ -та на разума...
Минавайки на ден по милиарди пъти,
разстоянието между мен и теб,
отново заспивам с извода,
че Животът, който сърцето пише
няма нищо общо с реалността...
Много по-хубав е от нея...
И съвсем достъпен...
Стига да поискаме!!!
А аз искам...
И мога!!!

Задкулисно

Не е нужно да правиш нищо.
Аз отдавна съм се отказала
да чета йероглифите на въздишките
или да чувам недоизказаното.
Нямам нужда от доказателства,
нито от думи излишни...
Сърцето е като камбана-
и мъртъв вдига. Излишно е
да си говорим глупости-
кой кого, как е подвел...
Кой кого, уж случайно, излъгал е.
Любовта не е смъртен дуел,
в любовта няма време за лутане...
Не е нужно да падат звезди,
да умират планети и залези.
Любовта не понася сълзи.
Любовта не изрича: „Мразя те”!
Тя еТУК и СЕГА! Не е сън!
Не е спомен от болка и нямане.
Тя е дъх... и усмивка..., и звук...,
и така ми напомня на раждане...

Любов = Живот

Какво са сто псевдо-любови, пред една истинска?
Онази, която ме отучва от навика,
да си измислям небивалици,
и не угоява , и без това,
наследствено обремененото ми его.
Стръмен е пътят към тази любов
и няма указателни табели.
Само една гола интуиция
води слепите очи на разума,
а единствената романтика
е хлябът разчупен на две
вечер край огъня.
Тя е строга и неподкупна,
няма време за мръсни игри
и сделки с дявола.
Мислите, които я вълнуват са:
как да остане в сърцето на другия
без да изгуби себе си;
как да се съхрани цяла
когато другата и половина
се разхожда извън тялото...;
как да не забравя,
че има само настоящия миг,
че устните, които целува днес-
утре може да са студени,
ръката, която стиска - да я няма,
очите, в които се оглежда- да са празни...
Искам любов, след която да няма живот,
а не някакви псевдо-драми,
които те държат повече мъртъв,
отколкото жив и уж след тях оцеляваш...,
за да разбереш, че всичко...
е било самоизмама!!!

ЗАЩО СИ ТРЪГВА ЛЮБОВТА

...защото сценарият не струва
или актьорите са слаби...
И има прекалено много думи,
и адски много запетаи,
и паузите са огромни-
достатъчно , за да изстинат,
ах, кой нещастник ги излъга,
че любовта се режисира.
Не са бездарници,
но дразнят с аналитичния си разум.
Измислят си, че всичко знаят.
Не помнят от какво се пазят.
Забравят своята спонтанност
и търсят евтините роли.
Представят си, че са щастливи-
не виждат смисъл да говорят.
Очакват не каквото дават.
Забравят колко им остава
и все не им достига смелост,
и пак моментът отминава...
(или мастилото им свършва
преди да донапишат края).
Каква нелепа страст към Ада,
когато стискаш ключ за Рая...