ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Удавници

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

неделя, 12 август 2012 г.

Удавници

Вчера се разминах с група наркомани... Стари познайници на квартала. Стегна ме гърлото. Нещо хвана душата ми и я запрати с всичка сила в бездната на реалността. Отвратително е усещането да се разминеш с живи мъртъвци. Иска ти се да им треснеш по един шамар, да ги разтърсиш, да разкъсаш гърдите им и да им покажеш, че все още имат сърце, което тупти напук на самоубийствената им зависимост...

Но не направих нищо... Подминах.
Останаха само объркани думи...

Удавници

На онова дълбоко
няма спасителен пояс...
Няма и коса, за която да се издърпат.
Единствената свързваща нишка
с останалия свят е струйката въздух,
която дразни ноздрите им,
щипе небцето им
и нахлува в белите им дробове
без дори да го осъзнават.
На онова дълбоко,
присъстват в статистиката,
но отсъстват от живота.
Заменят храната и водата
с грамове бял прах
и бавно, но сигурно
заличават личността си.
На онова дълбоко
не чуват изтерзаните гласове
на близките си.
Нямат мечти.
Нямат надежди.
Нямат нищо...
Спускат се в пропастта,
докато нишката не се скъса...
Единственото, което остава след тях
са празните опаковки на душите им,
напомнящи на балончетата въздух,
които издишат удавниците...