ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Ключ

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

петък, 3 декември 2010 г.

Ключ

Когато се превърнеш в самота,
започваш да мечтаеш споделеност.
Отваряш тайните врати към същността
на най-човешката от всичките потребности.

Но падаш във измамните ръце
на дълго недолюбвани илюзии.
Подреждаш себе си- парченце по парче
и търсиш друг да ти довърши пъзела.

Тогава истината с яростен замах,
душата ти отново разпилява.
Илюзиите чезнат с нервен смях
и само купчина листа след тях остава.

А там, затрупан, смисълът шепти:
Човекът за човек е огледало,
но отражението в нечии очи
е само ключ- към теб самия и към цялото!