ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА: Писмо до себе си

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

сряда, 19 септември 2012 г.

Писмо до себе си

Разкрий ми бавно всичките си тайни,
макар от толкова небе да се задавям,
макар от толкова любов да ослепявам.
Дари ме с чувства топли, всеотдайни.

Пази очите ми от грозното в човека
дори когато ме замерва с ядна злоба,
дори когато ме заравя жива в гроба
пак нека бъда негова опека.

Не ме оставяй дълго на земята,
дори да раждам златен плод от корен,
дори да бъда покрив за бездомен,
не ми оплитай със зависимост крилата...

Обичай ме, когато те проклинам
дори от думите ми да се раждат бури,
дори от сълзите ми да се сриват кули.
Обичай ме! Престанеш ли – загивам.