Залезно

Когато вечерта ухае на залез
и е тихо...
и небето е розово...
и думите подскачат
по гребените на вълните...
Когато влюбените
стряскат вятъра
с дръзките си пориви на обич,
а облаците се превръщат в чайки
и нетърпеливо потъват
в обятията на морето...
Когато...
Когато животът
избухва в хиляди малки светлинки
разпилени по брега на безвремието
и мракът не е враг, а приятел,
значи щастието е надвило съмненията
и всичко, което можеш да направиш
е просто да го изживееш!!!...

Почти мираж

Като дългоочаквана буря връхлетя небето ми.

Засвяткаха чувствата ти.

Въздухът замириса на признания.

Вълните сграбчиха думите

и ги разбиха в крайбрежните камъни.

Остана ехото от туптенето на сърцето ти:

туп-туп, туп-туп, туп-туп-туп,

все по-бързо и по-бързо...

Протегнах ръка за да те погаля.

После пороят от нежности отшумя,

слънцето изпепели облаците,

а ти...Ти потъна в обятията на вятъра.

...Не ми е тъжно, знаеш ли защо?-

защото върховете на пръстите ми блестят.

Докоснах душата ти и знам къде да те намеря!

Любовта винаги оставя следи,

даже когато не е съвсем реална!

Из"Дневниците на един вятър"7- Един необикновен ден на един обикновен вятър

Утро!

Слънчева заря.Отваряш очи и разхождаш поглед из стаята. Денят шепне обещания в ухото ти. Ставаш, отмиваш съня с ободряващ душ, обличаш най-неустоимата си усмивка и се гмурваш в цветната тълпа от хора. Всички вървят нанякъде - сериозни, весели, неутрални. Някои се усмихват, други оставят хладен полъх след себе си.Интересното е, че тези, които забелязваш, също те забелязват- разбираш го по внезапно обхваналото те смущение от факта, че очите им отвръщат на твоите. Забавно е. Усещаш как кимваш за поздрав, сякаш виждаш стар познат. Кимват ти!Хубав знак!

Следваш поривите на вятъра. Избираш различна улица за да стигнеш до познато място. Спираш за малко, пускаш няколко монети в машината за добро настроение, вземаш чашка топло вдъхновение и продължаваш безгрижно по пътя към мечтите си...Хубаво нещо е животът- си мислиш - нищо, че в далечината проблясват мълнии... Нищо, че тълпата понякога губи цвета си, а хората те замерват с раздразнение, вместо с усмивки. Нали си имаш чадър от вяра и обувките на душата ти не пропускат мръсотията. Спомняш си, че все пак при бурите се освобождава напрежението. Явно и с хората е така. Ако след урагана отношенията оцелеят, значи уроците са усвоени с максимална полза и за двете страни. Ако ли не - колкото хора, толкова учители и всеки следващ е по-добър от предишния, защото само ти напомня, че няма какво да губиш, нито на кого да се доказваш.Бил си на дъното на пропастта. Идваш от окото на бурята и ти е достатъчен фактът, че си успял да се измъкнеш, да събереш отломките от разбитите си илюзии и да изградиш наново своя свят - ден по ден, къс по къс. Не ти трябва разбиране, защото не искаш никой да съпреживява болката ти или чисто по човешки я ревнуваш, защото е единственото нещо, което ти принадлежи истински.На вятъра в теб обаче никак не му се тъгува, а той е още по-труден за разбиране.Не можеш да го задържиш на едно място, нито да го вкараш в каквито и да било рамки. Той е див и непредсказуем. Понякога е повърхностен и досаден, друг път те поразява с дълбочина и проницателност. Нищо не може да му убегне и нищо не може да го изненада толкова, че да предпочете човешкия , пълен с ограничения свят, пред необятността на Космоса.

Денят преваля. Отново си изправен пред познатата дилема- хората или свободата да бъдеш себе си???...

Залезът мързеливо се отпуска в очите ти. Гларусите разплитат черните коси на нощта и става неестествено тъмно.Внезапно ярка като комета мисъл, те кара да осъзнаеш, че отдавна си направил своя избор... Избрал си хората, за да не забравяш, че си вятър!

Затваряш очи и се усмихваш. Земята става точка- малка, безценна, синя точица в необятния океан от мрак и светлина...

Писмо в бутилка

Едно ми е пясъчно-
хвърлям седефи в небето.
Чайките яздят вълните.
Морето блести.
Бряг като длан,
сякаш точица е човекът...
Колко нищожни са
всички житейски борби.
Колко огромна, безкрайна
е тук тишината,
в шепи погълнала
време и хора, и свят...
Мога на пръсти да стигна
дори до Луната.
Мога да бъда щастлива
навярно до Марс.
Едно ми е приказно,
сякаш съм в някаква сфера.
За малко дори заприличах
на ярка звезда.
Преди да угасна
остава и теб да намеря,
защото си важна частичка
от всичко това.

На никъде

Кажи му - живот- и не питай,
къде разпиля младостта ти.
На нощите дивият ритъм
все още спохожда съня ти.
Но ти не си ти и е странно.
Сред пепел от страст вулканична
два скелета тъжно напомнят
за някаква обич предишна.
Объркано ровиш в сърцето.
Блуждаещо слушаш гласа си,
но няма и помен от трепет
сред кратер застиващи чувства.
Единствено вятърът -скитник
намира подслон в руините.
Забиваш в земята свещичка
и тръгваш самотно. На никъде.

Наградата на ковача

Желязото горещо се кове-
изстине ли- магията изчезва,
тъй както чувствата в човешкото сърце
умират ако с грубост ги изцеждаме.

Днес хората отричат нежността
и все по-рядко стават за ковачи.
Забравят колко е чуплива любовта
и колко тежък чук е тяхното очакване.

Когато майсторът извайва своя меч,
не мисли за кървящите си пръсти,
не смята кой какво ще му даде
и колко шансове за друг живот пропуска.

Отдаден на отлитащия ден,
притиснат от ограбващото време,
ковачът гони с устрем съвършен
прецизността във всяко свое изпълнение.

Приключи ли - забравя за потта,
за болката... За тежката умора.
Наградата - желязо със душа
и нечуплива обич към света и хората!

Стихове по пясъка

Морето ми говори за любов
а аз политам метри над земята.
Една вълна препуска в див галоп
и нежно се разбива пред краката ми.

Вълшебна песен. Странен монолог.
Тук миналото се размива и изчезва.
На щастието детският възторг
тупти в гърдите ми с нестихваща надежда.

Не искам нищо. Толкова съм аз,
че вятърът с усмивка проговаря:
"Добре дошла в красивия Бургас."
"Добре дошла" - морето ми повтаря.

И ето ме отново у дома-
в палат от облаци, сред чайки, смях и плясък.
Издишам тихичко едно: БЛАГОДАРЯ
и вместо стъпки пиша стихове по пясъка.