ПО СЛЕДИТЕ НА ВЯТЪРА

Казаха,че си ме търсил(а)...?!.. Съжалявам...- просто времето за мен ...е...като умряло. И хубавото и лошото, рано или късно угасват... (а и липсата от присъствието ти отдавна съм я приспала). Търсил(а) си ме...така ли? Да знаеш- стяга ми това тяло. Откакто съм се родила кожата ми е тясна. През необясним за мен цикъл, чисто по змийски се напуква и бавно започва да пада. Посредствените уроци на живота се свличат с нея и от това,което съм мислела,че знам- нищо не остава. Толкова лица съм сменила... Толкова роли съм изиграла, че ако трябва да се посоча на снимката , която ми размахваш- и сама не бих се познала. Тясно ми е в това тяло... И болката не ми понася... Искам да разпилея душата си(...цялата...)- искам да забравя И там да остана - ...в нищото ...от където дойдох някога...!!!... Търсил(а) си ме ,казваш?! П.П....ще ме намериш... ...по следите на вятъра...

НАСЛЕДСТВО

ТИ МОЖЕШ: да бъдеш повече от себе си, дори когато на болката ръждивите зъби разкъсват рожбите на нежното ти лято; да бъдеш повече от себе си дори когато светлината заслепява, а под краката ти светът отваря бездни; да бъдеш повече от своя път дори когато следите твои времето разяжда... И даже скрит зад анонимните си мисли ти можеш да си личност! Можеш!Вярвам!!!

неделя, 28 декември 2008 г.

Влюбена в един среднощен час

Обичам да пътувам вечерта.
Светът изглежда тайнствен и различен:
до спяща птичка се е сгушила нощта,
а пътят нейде в мрака криволичи.
Дърветата като среднощни,горди стражи
протягат клони към смълчаното небе.
Вселенски пулс тупти във мойте вени.
Звезди танцуват с пеперудени криле.
Минути на бемълвно съзерцание-
в душата ми нахлува тишина,
а в мислите ми сребърно сияние
разказва притчи за часа на любовта.
В сън магичен е потънала земята
и сякаш будна в този миг съм само аз.
Очи затварям и потъвам в тишината-
необратимо влюбена в един среднощен час.