Такива крясъци не раждат нищо хубаво.
Змийчета съскат в побеснелите ми мисли.
Една секунда –после всичко е изгубено:
и възпитание и толерантност...Всичко...Всичко!!!
Ако сега избухне вампирясалата гордост
и кръвопийски се оближе яростта ми
ще разпознаеш в озверелия ми поглед
най-грозното лице на отчаянието.
Незнам къде се разминаваме със теб,
но нещо не е както трябва и го чувствам.
Защо ми трябва да се убеждавам,че след ден
ще е различно-няма вечно да е същото.
Защо не мога като прост човек и аз
да кажа :”Майната му.К`вото беше-беше!”,
а трябва да ровичкам в пепелта
и да прощавам даже недопуснатите грешки?!
Незнам,но ме е яд- за теб...,за мен...,
за пипалата на човешката ни глупост.
Живеем сякаш няма да умрем.
И си прощаваме ...Но късно...Твърде късно...
Няма коментари:
Публикуване на коментар